— Госпожице Стейвли, добре ли сте? — извика Ара Метин, забелязвайки, че лицето на Елизабет е пребледняло като платно.
— Да.
— Изглеждате зле. Моля, седнете! — и я подхвана под лакътя.
— Не, благодаря.
— Тогава чаша вода?
Но Елизабет като че ли не го чуваше.
— „Там, където се намира другата ми половина, се намира и сърцето ми“ — изрече на глас. — Не разбирате ли? Много е просто — означава точно това, което казва. Това е нещо като игра, загадка, ако ви харесва повече. Това наистина е другата половина, но не само на двата портрета. Мисля, че се има предвид, че тя е неговата друга половина — сведе очи към портрета на момичето, към спокойните й очи, порцелановата кожа.
— Другата половина на сърцето му, на неговата душа. И тя наистина се намира тук, в този дворец!
„Значи той е знаел, през цялото време е знаел, че тя е тук“ — помисли си тя. Възможно ли е Пол Пиндар, подобно на Томас Далъм, някак си да е успял да погледне също през решетката в стената и да я види? По гърба на Елизабет пролазиха тръпки. Ами Силия? Досега винаги си я бе представяла като смееща се и тичаща към него през пустия двор. Но очевидно изобщо не е било така. Той е знаел и я е оставил тук.
— Но аз определено не смятам, че можете със сигурност да знаете… — тъкмо казваше Ара Метин.
— Но аз смятам, че знам! — отсече убедено Елизабет. — През цялото това време просто предполагах. Предполагах и се догаждах. Просто нямаше върху какво да стъпя. Но този път наистина разполагам с доказателство! — обърна се и му се усмихна тъжно. — Вижте тук! — посочи отново към нарисувания на портрета компендиум и към долната му половина, където би трябвало да се намира миниатюрата на Силия. — На този тук няма миниатюра, защото Пиндар не е бил нарисуван с този компендиум, тъй като по някакъв неизвестен начин оригиналът е завършил пътя си тук, в двореца. Не вярвам някога да разберем точно как или защо. Но все пак на негово място има нещо.
— Не виждам нищо, само някакви гравюри — промърмори Ара Метин, надничайки през рамото й. — Прилича ми на някаква риба, може би змиорка?
— Елизабетинците са ги наричали миноги, „лампри“ — поясни Елизабет, държаща компендиума внимателно в едната си ръка, — а тази жена тук е Силия Лампри, момичето, за което ви разказвах — и за огромно притеснение на Ара Метин се разплака безмълвно. — Така че портретът изобщо не е годежен, а мемориален. Мемориал на човек, който вече е мъртъв.
Трийсет и шеста глава
Константинопол
6 септември 1599 година, вечерта
— Силия!
— Анета!
— Ти се върна! — и Анета прегърна непохватно приятелката си в Двора на валиде султан.
— Но какво има? Ти трепериш! — засмя се Силия.
— Мислех си… когато изпратиха за теб по този начин… о, няма значение какво съм си мислела! — извика Анета и пак я прегърна, този път по-силно. — Какво каза тя? Защо те извика? Не мога да повярвам, че тя… — взря се в лицето на приятелката си, постави нежно ръка на бузата й и промълви: — Но не, това си ти, от плът и кръв! Трябва да ми разкажеш всичко! — огледа се. — Но не тук! Ела!
И издърпа Силия в стария й апартамент. Веднага се видя, че той е празен. Нещата на Силия, дрехите й и малкото й принадлежности бяха преместени. Стаята вече излъчваше атмосфера на очакване — очакваше да приеме следващата си обитателка.
— Значи вече си преместена? Къде?
— Нямам представа… — отговори Силия, оглеждайки се и за миг се видя в чудо. — Още не са ми казали нищо… — бързо се втурна към нишата над леглото и пъхна ръка вътре. — Е, поне не са открили тези неща — рече и извади от скривалището си в стената гривната на хасеки и друг предмет, нещо дребно, което скри в дланта си. — Но не мисля, че това ще ми трябва повече — добави и с едно движение хвърли обратно в нишата гривната с малките стъклени мъниста в синьо и бяло. — Трябваше да те слушам. Беше права за Гюлай. Онзи ден в Голямата зала, когато ми хвърли гривната, трябваше да се досетя, че изобщо не я хвърля на мен. Искала е да удари карийе Лала, може би като някаква насока. Искала е да започна да задавам въпроси за нея, да я накарам да излезе от дупката си, както се изрази самата тя, и по този начин да изложи валиде. За нея това е било нещо като игра, игра на шах.