— Кога е направено дарението?
— Доколкото знам, през 1611 година, въпреки че книгите, естествено, са доста по-стари.
— Господи, наистина е така! — възкликна доктор Алис и погледна последната вътрешна страница. — Виж само каталожните номера! Та това ги прави едни от първите няколко хиляди книги в цялата библиотека! Знаем ли какви са?
— Мисля, че повечето са астрономически и медицински книги. Тук имам списъка на съдържанието им от стар каталог на латински — поясни Елизабет и започна да рови в чантата за бележника си.
— Доста езотеричен избор за търговец, не мислиш ли?
— Може би — кимна замислено Елизабет. — Но Пол Пиндар по принцип е бил необикновен мъж, същински учен, както става ясно, а не само търговец и авантюрист.
— Звучи като перфектния мъж! — възкликна доктор Алис и се изкиска изненадващо момински. — Може ли телефонния му номер?
Бръкна в чантата си и извади оттам очила с изненадващо модерни елипсовидни лещи.
— Доколкото си спомням, бил е и нещо като човек на джаджите този твой Пол Пиндар, което показва с онзи компендиум. Не знам дали знаеш, но елизабетинците са обичали не само загадките, но и механичните уреди, джаджите — а точно това е бил компендиумът по онова време, перфектният образец на дребна джаджа. С него човек е можел да разбира колко е часът, при това не само през деня, по слънцето, но и през нощта, по звездите; да се ориентира по пътя с компаса му; да измерва височините на сградите; и какви ли не още различни приложения. Чудя се какво ли би си избрал, ако беше жив днес? Предполагам, че скромният мобилен телефон би бил прекалено безинтересен за него. Сигурно би предпочел блекбъри или айфон.
— В такъв случай не би обърнал внимание и на скромната книга.
— Електронна тогава!
— И надали би си кореспондирал с главния библиотекар.
— Какво? Когато си имаме тези зашеметяващи нови професори по киберпространствени изследвания в Оксфордския интернет институт? Не, разбира се!
Елизабет се разсмя. Ентусиазмът на доктор Алис по технологиите беше легендарен сред доста по-младите й колеги, повечето от които, както обичаше да се изразява тя, все още гледаха като паднали от Марс дори най-обикновения видеоплейър.
— А ето и ръкописа, в който беше скрит онзи фрагмент!
Елизабет развълнувано взе един от томовете. Книгата се оказа по-малка, отколкото я помнеше. „Бодли, опус 10“ — разчете каталожния номер в бележника си.
— Да, ето го и него, Опус астрономикус кворум прима де сфера планетариум.
Ръкописът очевидно бе подвързан доста по-късно, отколкото бе подарен, но въпреки това, когато разлисти страниците му, от тях се надигна онзи едва доловим аромат на пипер, като от вътрешността на стар морски сандък. Четиристотин години. Четиристотин години пълен мрак. Фразата отново я връхлетя.
— Знаеш ли, все още се удивлявам, че и до днес някои от заглавията в каталозите са на латински — изрече доктор Алис, прекъсвайки мечтанието й.
— Не бих се притеснявала за това. Съвсем скоро ще можем да четем ръкописи като този и онлайн, в това изобщо не се съмнявам — отбеляза Елизабет. — Но все пак няма да бъде същото, нали?
— Което означава? — изгледа я с присвити очи доктор Алис.
— Ами… Знам как се почувствах, когато открих фрагмента. Как се почувствах, когато си дадох сметка, че държа в ръка компендиума на Пол Пиндар. Как се чувствам, докато гледам това тук — и посочи с очи книгите.
— Скъпа моя, винаги си била непоправим романтик!
— Така ли мислиш? — погледна я Елизабет. — Но аз не мисля така. Според мен това се дължи на факта, че това са били… човешки неща. Пипани са, върху тях е писано, дишано е от други хора, преди стотици години. И сякаш по някакъв странен начин те са задържали в себе си миналото, историите на хората, на които някога са принадлежали. Тази страница, която сега докосвам, някога е била докосвана от някой неизвестен астроном, писал на сирийски — сви рамене. — Кой е бил той, имаш ли някаква представа? Но не мисля, че някога ще разберем, нито пък ще научим как един търговец от компанията „Левант“ се е сдобил с подобен ръкопис.
— Напълно си права. Всъщност съм съгласна с теб. Но освен това знам колко произволни могат да бъдат тези неща. И че винаги трябва да внимаваме, скъпа, да не влагаме в тях смисъл, повече от този, който съдържат — доктор Алис пое книгата от ръката й и огледа една от страниците. — Знаем поне, че е имал много красив почерк — отбеляза замислено, разглеждайки думите в черно и червено. — Както и око за цветовете. Мога да ти кажа и нещо друго — това не е учебник, както казва каталогът, а по-скоро астрономически бележник. Виж, някои от страниците все още са празни!