— Наистина.
Едва сега Елизабет забеляза, че действително има няколко празни страници. Някъде беше писано с червено мастило, други бяха съвсем празни, трети бяха едва наполовина запълнени с някакви странни числа и символи, които тя не разбираше. На места думата беше внезапно прекъсната, като че ли пишещият е бил прекъснат насред работата си.
— Доктор Алис? — изрече нечий глас зад тях.
— Да, аз съм Сюзън Алис. А вие трябва да сте експертът по ръкописите.
— Ричард Омар — представи се младият мъж, като се ръкува с нея. — Вие ли открихте фрагмента?
— Уви, не. Ще ми се да можех да обера лаврите за това откритие, но не мога. Беше Елизабет, Елизабет Стейвли, моята аспирантка.
— Аха! — обърна се той към Елизабет. — В такъв случай предполагам, че ще се радвате да видите отново това!
И извади от куфарчето си затворена пластмасова папка. В нея Елизабет видя очертанията на фрагмента от ръкопис, заедно с водния знак и всичко останало.
— Чудесно! Донесли сте оригинала! Не бях сигурна… — колкото и абсурдно да звучеше, но сърцето й се разтупа. — Може ли?
— Разбира се — подаде й той папката. — Няма проблеми. Можете да я отворите и да го извадите.
Елизабет извади документа от папката и го вдигна към носа си.
— О!
— Нещо не е наред ли?
— Няма миризма.
— Разбира се, че не! След като сте го видели за първи път, е бил обработен. Така може да бъде пипан, без да се разруши — изрече с усмивка той и белите му зъби блеснаха на фона на тъмната кожа. — На какво миришеше, между другото? — попита озадачено.
— О, нищо особено — махна с ръка Елизабет, чувствайки се като глупачка. — Просто на стара хартия.
Постави фрагмента внимателно на масата пред себе си — същата чуплива хартия, цветът на стар чай, водният знак.
Любезни приятелю,
Получих твоето писмо и всичко останало. Желаеш да научиш всички обстоятелства около злощастното пътешествие и крушение на добрия кораб „Силия“ и за още по-злощастната и трагична история на Силия Лампри…
Погледът на Елизабет се плъзна по познатите думи.
Корабът „Силия“ потеглил от Венеция при добър вятър на седемнайсето число…
В нощта на деветнайсети, на десет левги от Рагуса, близо до голия, назъбен бряг на Далмация… От север нахлул силен порив на вятър и … дъщеря му, въпреки че монахините я умолявали да си стои… им извикала да престанат, да вземат нея, но да пощадят горкия й баща… тя паднала на колене с лице, бяло като смъртта, и пак започнала да умолява турците да вземат нея… При което главатарят на турците заповядал веднага да я хванат…
Елизабет затвори тихо папката.
— Знаете ли коя е била тя? — попита Ричард Омар, докато вадеше лаптопа си, за да го приготви за работа.
— Силия Лампри ли? — рече Елизабет, докато слагаше папката на масата. — Била е дъщеря на морски капитан.
— Това го знам — отговори усмихнат експертът. — Аз също съм чел фрагмента, както знаете. Питам дали знаете за нея нещо повече. Доколкото разбрах, правите някакво изследване. Винаги съм искал да знам как завършва историята, а вие? — погледна я изпитателно. — Е, момичето получава ли момчето?
— Какво ви кара да мислите, че има момче?
— Винаги има момче — смръщи се той, докато свързваше жиците с контакта на бюрото. — Освен това оттук е ясно, че е оцеляла след корабокрушението, но дали е оцеляла в плен?
— Това е добър въпрос — отбеляза Елизабет и се загледа замислено в него. — Знаете ли, дълго време бях убедена, че Силия Лампри трябва да е била освободена, че по някакъв начин в крайна сметка е избягала от харема. Как иначе би могла да напише своя разказ, нали? Все пак той е много жив, пълен с детайли — например как роклята й била натежала като олово. Смятате ли, че мъж би написал това?
— Вероятно не.
— Та това си помислих в началото. Но вече… не съм толкова сигурна. По-скоро съм почти сигурна, че тя никога не е успяла да напусне харема. Момичето, както се изразихте вие, не получава момчето.