— Ами, позачудих се аз какви са тези бели части от фрагмента, а после ми хрумна, че вероятно изобщо не са бели. Написаното с мастило оцелява доста продължително, както виждате, но ако някой е писал с нещо друго, например с молив?
— Искате да кажете, че може просто да се е изтрило само? — намеси се Елизабет.
— Именно. Както е добре известно, с времето написаното с молив се изтрива, но каналите от самите букви обикновено остават. Точно от онези неща, с които работя по ръкописите върху велен. Както и да е. Отпечатъците от молива могат да бъдат открити относително лесно — просто трябва да пуснеш хартията през различни светлинни спектри, за да провериш дали няма да изскочи нещо. В случая ултравиолетовата светлина не ни показа нищо, но после пробвах с инфрачервена и… — направи тържествена пауза — като илюзионист, който се кани да извади заек от шапката си.
— И?
Той нагласи екрана.
— И получих това!
Постепенно на екрана изникна призрачен фотографски негатив на оригиналната снимка — бял текст върху черна страница. Елизабет се вторачи и промърмори:
— Не виждам нищо по-различно.
— От тази страна не. Погледнете обратната!
Пак щракна нещо върху клавиатурата и изкара втората снимка. И изведнъж там, където доскоро се виждаше бял лист, се забелязаха знаци. Несигурни и тънки, написани сякаш от толкова малка ръка, че думите едва се разчитаха. И въпреки това блестяха с неземна синя светлина, написани сякаш с ектоплазма.
В продължение на няколко минути всички съзерцаваха екрана в пълно мълчание.
— Божичко! — изрече накрая доктор Алис. — Но какво пише?
— Не съм много сигурна, твърде дребно е — отговори Елизабет и се обърна към Ричард. — Може ли да бъде увеличено?
Той мълчаливо кимна.
— О, господи! — възкликна след секунда Елизабет и очите й се напълниха със сълзи.
— Какво? Какво е това?
— Ами, прилича на… поема.
— Прочети я! — отсече доктор Алис. — Прочети ми я, Елизабет!
И Елизабет зачете:
Острият звън на телефона откъм бюрото на библиотекаря прекъсна четенето и разруши тишината в читалнята. Първа заговори доктор Алис:
— Виж ти! Поздравления, млади човече! Оказва се, че сте попаднали на прекрасна находка, направо чудесна!
Ричард Омар кимна в знак на признателност.
— Знам, че това не е липсващата част от наратива — каза на Елизабет, — но мисля, че сте стигнали до правилното заключение. Като че ли момичето наистина не е получило момчето.
— Значи сте го знаели през цялото време.
— Само ако поемата е написана наистина от Силия Лампри. Вие как мислите?
— О, нейна е! — възкликна Елизабет. — Сигурна съм. Макар че надали ще мога да го докажа със сигурност. Но продължавам да мисля за онова, което ти каза — обърна се към доктор Алис, — за това колко произволно може да бъде познанието ни за миналото. Понякога сякаш знаем точно толкова — разтвори леко пръсти, — колкото да се запитаме какво не знаем, какво липсва.
Обърна се пак към екрана. Когато при портата аз те видях… Но каква порта? Дали е имала предвид решетката на Томас Далъм? Надали. Ако е искала да каже решетка, е щяла да каже решетка, нали? Елизабет прокара неуверено пръсти през косата си.
— Както изглежда, тя все пак го е видяла един последен път — или поне се е надявала. Но какво е станало после? Предполагам, че никога няма да знаем със сигурност.
— Обаче някой е знаел — отбеляза замислено доктор Алис и вдигна обработения фрагмент. — Който и да е написал тази поема, а може би наистина е била Силия Лампри, като че ли е знаел, че тя никога няма да бъде освободена. Но може би някой друг, години по-късно, някоя друга наложница да я е познавала и да е знаела историята й. Някоя, която е държала достатъчно много на нея, за да запише всичко това и да го изпрати до Пол Пиндар, нейния „любезен приятел“.