— Може би Ричард е прав. Може би наистина е била една от монахините.
— Искаш да кажеш, че са оцелели заедно след корабокрушението? — възкликна доктор Алис. — Е, напълно допустимо. Но след това би трябвало да са били винаги заедно, при един и същи господар на робите. А след това продадени заедно и в сараите на султана. Стига де, какви са шансовете за подобно нещо?
— Да, права си — промърмори Елизабет.
— Но не е ли шансът онова, с което непрекъснато си имаме работа? — обади се Ричард, докато затваряше лаптопа си. — Шансът, съвпадението? Най-невероятните, най-произволните изводи? — затвори чантата си. — В крайна сметка какви бяха шансовете вие да намерите този фрагмент след толкова много години? Или аз да открия поемата отзад? Помислете и върху следното: ако бяхте направили откритието си година или две по-рано, щяхме напълно да го пропуснем. Защото тогава тази технология все още не съществуваше.
Докато се приготвяха да си тръгват, Елизабет взе фрагмента и го погледна за последен път. После изрече:
— Значи просто е чакала своя миг.
— Какво искате да кажете? — попита Ричард Омар, докато слагаше шала и палтото си.
— Силия. Знам, че ще ме сметнете за романтичка — хвърли поглед на доктор Алис, — но през цялото време имах странното усещане, че не аз съм открила Силия, а тя мен. Не знам защо. Глупаво е, но… — подаде папката на Ричард. — Заповядайте, вземете я. Повече не ми трябва.
Сбогуваха се с експерта на стълбите на библиотеката. Когато той си замина, Сюзън Алис подуши въздуха и отбеляза:
— Виж! В крайна сметка денят се оказа прекрасен!
И беше самата истина. Небето беше синьо, снегът блестеше под лъчите на слънцето.
— И сега накъде? — погледна тя косо младата си колежка.
— Искаш да кажеш дали се връщам в Истанбул ли? — засмя се Елизабет. — Ами да, мисля, че ще се върна.
— Всъщност имам предвид точно сега.
— Имам среща с Иви, но по-късно — отговори Елизабет и я хвана под ръка. — Може ли да те изпратя до колежа?
— И още как!
Известно време двете вървяха мълчаливо.
— Знаеш ли, все пак продължавам да се питам какво ли се е случило с нея накрая — изрече замислено Елизабет. — И ми хрумна, че в известен смисъл тъкмо това е краят на историята на Силия Лампри. С намирането на фрагмента, после на компендиума, а сега и на тази поема. И ние, които я подредихме…
— … след четиристотин години пълен мрак.
— Какво? — изгледа я стреснато Елизабет. — Какво каза току-що?
— Казах: „След четиристотин години пълен мрак“.
— Да, и на мен така ми се счу.
Двете спряха и се спогледаха.
— Странна работа! — възкликна доктор Алис и погледна озадачено Елизабет. После наклони глава настрани, като че ли слушаше нещо. — Какво ли изобщо ме накара да кажа това?