— Ами, беше просто невероятен късмет… — започна Елизабет, като придърпа стола си напред и се приведе към Иви. — Нали знаеш, че от известно време търся документи за пленничество във връзка с евентуалната си докторска дисертация? — вече месеци наред Елизабет изследваше разкази, написани от европейци, които са оцелели, след като са били отвлечени от средиземноморски корсари и са попаднали в плен. — Наскоро четох разказа на някакъв си Франсис Найт. Найт бил търговец, отвлечен от алжирски корсари край берберските брегове и прекарал седем години в плен в Алжир.
— Кога е било това?
— През 1640 година. Документът беше посветен на мъж, наречен сър Пол Пиндар — бивш английски посланик в османския двор. Стори ми се странно Пиндар да е проявявал някакъв конкретен интерес към пленниците — добави Елизабет, направи кратка пауза и продължи: — А после открих нещо още по-интересно. На първа страница, точно до посвещението, с молив беше написано: „Виж също и разказа на Силия Лампри“! — пак кратка пауза. — Помня, че се вцепених, защото е известно, че преди осемнайсети век не съществуват никакви разкази за пленничество, написани от жени, а дори след това са изключително редки. Но другото име — Пиндар, Пол Пиндар — ми напомни нещо.
— И откри ли нещо за него?
— В „Речника на националните биографии“ за него има доста обширна статия. Пиндар бил търговец, при това преуспяващ. На седемнайсет години станал чирак на някакъв лондонски търговец на име Парвиш, който още на следващата година го изпратил във Венеция като негов представител. Както изглежда, Пиндар останал във Венеция около петнайсет години, където се сдобил с така нареченото много обширно имение.
— Значи бил богат, така ли?
— Много богат. В началото на шестнайсети век търговците тъкмо започвали да трупат големи пари от търговията с чужди земи — всъщност натрупали цели състояния, точно както по-късно става с богаташите от Източноиндийската компания — и Пиндар станал много богат. Толкова богат, че компанията „Левант“ го изпратила в Константинопол като секретар на новия английски посланик там — друг търговец на име сър Хенри Лило. Това става през 1599 година. Оттам нататък очевидно е имал други дипломатически назначения, като например консул в Алепо, а после обратно в Константинопол, но този път като посланик на нашия Джеймс Първи. Но като че ли нищо от това не е имало някакво особено значение за него. Ключовият момент за Пиндар била онази мисия от 1599 година, когато като че ли всички шансове на Великобритания за търговия със Средиземноморието зависели от поднасянето на някакъв дар на новия султан — изумителен механичен часовник…
— Но какво общо има това със Силия Лампри?
— Точно в това е проблемът — засега не съм успяла да намеря нищичко за нея. Все старата история — много информация за мъжете, нищичко за жените — до този момент.
— Хайде, разказвай по-нататък! — подкани я нетърпеливо Иви.
— Оказва се, че Пол Пиндар бил приятел с Томас Бодли, а когато Бодли основавал библиотеката тук, обиколил всичките си приятели и ги убедил да му подарят по няколко книги. А с всичките си пътешествия из екзотични земи Пиндар вероятно е бил основен обект на ухажванията на Бодли. Както и да е. Накратко казано, Пиндар действително направил дарение от книги, а днес аз ходих и ги видях. Дарението не е било особено голямо — около двайсетина книги, предимно на арабски и сирийски. Доколкото успях да разбера, те са предимно стари медицински и астрологически текстове. И накрая, съвсем случайно, тъкмо когато се канех да се прибера у дома, отворих напосоки една от книгите и в нея зърнах онзи прегънат лист и веднага разбрах… — Елизабет не довърши и по лицето й се изписа слисване.
— Веднага разбра какво? — подкани я Иви и едва тогава забеляза физиономията на приятелката си. — Какво има? Изглеждаш така, сякаш си видяла…
Започна да се обръща назад, но Елизабет сграбчи ръката й и изсъска:
— Не се обръщай! Просто продължавай да говориш!
— Мариус?
— Просто продължавай да ми говориш, Иви, моля те! — извика Елизабет и притисна дланта на другата си ръка към слънчевия си сплит.
— Мариус — изрече кисело Иви. Но не се обърна. Вместо това си свали очилата и започна да ги забърсва с крайчеца на роклята си с бързи, отривисти движения. Без очила очите й се оказаха бадемови, много черни и ярки. — С коя е този път?
— Нямам представа — промърмори Елизабет. — С някоя… друга.
Погледна към другия край на кафенето, където беше седнал Мариус. Не го беше виждала повече от седмица.