Джоана Линдзи
Тайната принцеса
1
КАРДИНИЯ, 1835
Престолонаследникът на Кардиния се поколеба за миг, преди да престъпи прага на царските покои. Знаеше, че там, като незаглъхващо ехо от неговата младост, ще го чака министър-председателят Максимилиян Данев. В тези покои го викаха доскоро всеки път, когато искаха, с или без основание, да му се скарат и да го накажат за някоя простъпка. Баща му отпращаше слугите и само граф Данев можеше да остане като буфер между двама избухливи мъже. Междувременно Данев беше станал министър-председател, но и преди да получи високия пост, той вече имаше добри позиции в двореца като приятел и съветник на краля.
Когато принцът влезе, Максимилиян тутакси се обърна към него.
— Ваше величество, аз високо ценя достойното ви държане при създалото се положение — изрече той с мекия си чуждестранен акцент, наследство от майка му — румънка. — Вече се боях, че ще се наложи да претърсим всички цигански табори в околността, за да ви открием.
Министър-председателят беше недоволен от принца и както винаги, не правеше усилия да го крие. И на стария крал никак не му харесваше начинът, по който принцът прекарваше времето си. Но тези път нескритият упрек не постигна обичайното въздействие. Принцът не се разгневи, лицето му не пламна, защото сега направо се вкамени, когато чу да го наричат величество, а не височество. Той пребледня като платно.
— О, господи, нима е умрял?
— Не, не! — Данев почти изкрещя тези думи, ужасен, че е могъл да бъде разбран по този начин. — Но… — Данев изведнъж замълча, разбрал, че принцът изобщо нищо не подозира. Не беше предвидил, че е възможно никой да не му е съобщил. — Сандор абдикира — обясни той. За свидетел беше поканен турският велик везир, тъй че всичко е съвсем официално.
— И аз не съм бил поканен да присъствам на толкова важно събитие? — възкликна принцът и този път кръвта нахлу в лицето му.
— Предположиха, че може да възразите…
— Да, аз щях да съм против. Но защо го е направил, Макс? Всички лекари твърдят, че е вече много по-добре. Какво значи това? Излъгали сте, за да ме пощадите?
— Той наистина е по-добре, засега, но едва ли ще е за дълго, ако поеме отново задълженията си. Вече ви предупредихме, че времето на Сандор е към края си. Ваше величество, баща ви е на шестдесет и пет, а последното му заболяване е засегнало сърцето. Остават му няколко месеца, но повече не бива да се надяваме.
Принцът затвори за миг очи, но не издаде колко дълбоко го нараниха думите на министъра. Да, бяха го предупредили, но всички тези думи бяха минали край ушите му и беше продължил да се надява. Като всяко дете, на което предстоеше след майка си да загуби и баща си. Лекарите не бяха му отнели всяка надежда, но сега най-сетне разбра колко крехка е тази надежда.
— Затова ли ме извикахте? — попита с горчивина. — За да ми съобщите, че трябва да бъда коронясан още преди да е погребан старият крал?
— Зная, че това решение не ви допада, но нямате избор. Такава е ролята на вашия баща.
— Но нали управлението на страната можехте да поемете и вие. Както сте го правили неведнъж при пътуванията на краля в чужбина. Тогава нямаше да му се налага да се отказва от короната преди да му я отнеме смъртта.
— Наистина ли вярвате, че Сандор би се отказал да изпълнява задълженията, които рангът му налага? — усмихна се тъжно Максимилиян. — Докато е в Кардиния, докато го информират за всичко? Имаше една единствена възможност да му бъде осигурено така необходимото спокойствие. Той самият разбра, че трябва да абдикира, той взе и необходимото решение. Впрочем това е само една от причините, поради които ми нареди да ви извикам, дори не най-важната.
— Какво може да е по-важно?
— Това Сандор ще ви каже сам. А. сега вървете при него, той ви очаква. И не го упреквайте за нищо, което е вече факт и не може да бъде променено. Той абдикира по собствена воля и сега е даже щастлив, защото винаги се е гордеел с вас. Бих ви замолил освен това да сложите юзда на темперамента си. Ако сте в настроение за кавга, елате при мен, винаги съм на разположение на Ваше Величество.
Максимилиян нарочно се обръщаше към принца само с новата му титла. Той и за в бъдеше нямаше да се държи с него по-различно отпреди, нищо че беше вече крал. Дали височество, или величество, всеки път ще посреща гнева му е доброта и такт.
Докато влизаше в спалнята на баща си, принцът вече мъчително предчувстваше, че там няма да сдържи своя гняв. Макс трябваше да знае, че от известно време насам все по-рядко губеше самообладание и все пак беше по природа избухлив и изобщо не обръщаше внимание на ранга на човека срещу него. Струваше му не малки усилия да се владее и беше горд с успехите си от последното време. Нали трябваше да се превърне най-сетне от юноша в зрял мъж.