Таня потрепери от ужас, защото, нямаше съмнение, пламтящите жълти очи продължаваха да я следят. Въпреки, че инстинктът я предпазваше — „Не го поглеждай!“ — тя го направи и бе подканена тутакси със заповеднически жест да дойде на масата му.
Не така плашливо, малката. Не, не е дяволът. Въпреки това никога не беше вървяла толкова бавно, както сега, докато се приближаваше към този почернял от слънцето, богато облечен джентълмен. А после едва не избухна в глупав смях. Вече на две крачки от него, проумя заблуждението си. Светлината на свещите се отразяваше в очите на мъжа и ги превръщаше в пламтящи въглени. Не бяха жълти, а светлокафяви, с цвета на златисто шери. И бяха хубави, наистина красиви на това тъмно, бронзово лице.
Вече до масата му, тя се усмихна от облекчение. В кръчмата това й се случваше за пръв път, защото добро настроение не се връзваше с усилията да изглежда безлична. Тук тя беше само добрата стара Таня, за която се знаеше, че е дъщерята на Добс, непривлекателно момиче, което никой не пожелаваше. Но този човек беше чужденец, навярно от парахода, който щеше да продължи утре пътя си. Излишно беше да се замисля над малката си грешка.
— Какво ще обичате, господине?
Усмивката обърка Стефан. Не защото не подхождаше на това изнурено от тежък труд лице, а защото жените много рядко му се усмихваха, особено при първа среща с него. Обикновено изглеждаха смутени, докато вперваха, със смесица от любопитство и ужас, погледи в белезите по неговото лице. Белезите бяха първото, което хората, мъже и жени, съзираха, застанеше ли пред тях. Но това момиче сякаш изобщо не ги забелязваше, или… Може би не й се виждаше чак толкова отблъскващ по простата причина, че и тя самата не беше твърде привлекателна?
Тъй или иначе, зарадва се на начина, по който тя го възприе. Особено след мрачните мисли, в които бе потънал допреди малко. Радостта не му попречи да види, че с момичето нещо не е в ред и това, чудно нещо, сякаш го загложди.
Тя имаше очи на смеещо се дете, искрящи от преливаща веселост. Но те сякаш не бяха нейни, както и равните бели зъби. Той самият имаше красиви очи и чудесни зъби, та едва ли тъкмо те бяха го привлекли в момичето. Сивата риза и фанелката, които носеше, бяха мъжки и я правеха безформена и грозна. Черната й пола беше проста селска дреха. На всичкото отгоре носеше на хълбока си нож. За какво, по дяволите, можеше да й потрябва пък той? Тесните й длани бяха зачервени и загрубели от едната страна, но от другата кожата им беше нежна като на праскова. В рязък контраст с нездравата бледост на лицето, цялото в тъмни петна от анемията. Още нещо, контрастиращо с енергичната й походка, която първа му направи впечатление.
Сякаш по интуиция, Стефан изказа на висок глас твърде невероятното си предположение.
— Този черен туш за очи сигурно дяволски трудно се измива, нали?
И докато тя се задъхваше от възмущение, избухна в смях, които стана още по-гръмогласен, когато тя припряно се опита да заличи грешката си и забърса очи. Сега всичко, което му се беше сторило странно, намери обяснение. Нищо чудно, че на сцената беше крила лицето си. С изключение на светлозелените очи и безукорно белите зъби, то беше ужасно грозно. Тук в кръчмата тя криеше тялото си и в това също нямаше нищо чудно, защото дори под широките шалвари се отгатваха линиите на очарователно, привлекателно тяло. Момичето играеше очевидно двойна роля — на танцьорка и на проститутка, но беше и кръчмарка, която искаше да си върши спокойно работата.
— Няма нищо смешно, господине — сопна му се ядосано тя. Избърса чернилката и сякаш още повече му се разсърди.
— Искате ли да ви помогна? — попита я Стефан, продължавайки весело да се смее.