— Уверявам ви, господине, сбъркали сте адреса…
— Стефане — прекъсна я нечий нетърпелив и ядосан глас — не бих искал заради глупава грешка да имам после угризения на съвестта…
— Не сега, Васали — измърмори нетърпеливо Стефан — Отвори си очите и бъди така добър да видиш, че в момента съм зает.
Таня се обърна и изживя тази вечер втора изненада. Пред нея стоеше същество, което можеше да бъде наречено само златокос Адонис — руса, падаща на меки вълни коса, златиста кожа и кафяви очи, искрящи като тези на мъжа, кой го я държеше здраво в плен. Този нов клиент по име Васили също я плени, защото имаше приказна външност, защото беше най-красивото същество, създавано от Бога, или поне най-красивото, което тя беше виждала.
Той също гледаше Таня и сякаш не можеше да повярва на очите си, но после само изпъшка и се обърна към приятеля си:
— Както разбирам, Стефане, предал си се без бой. Но нима трябва да се задоволиш с такова нещо? — изрече той с погнуса, посочвайки Таня с глава. — Мога собственоръчно да ти доставя онази танцьорка.
На Таня й беше необходимо време, за да проумее, че току-що я обидиха по най-долнопробен начин. Наистина, не можеше да мине за хубавичка, но от всеки мъж трябваше да очаква поне достатъчно почтеност, че да се въздържа от изявления. А този тук не й изглеждаше достоен да бърше пода, по който тя стъпва. От това още по-силно я заболя. Повече, отколкото мислеше, че изобщо е възможно Не допускаше, че няколко думи на безсърдечен чужденец могат така да я наранят. Това я вбеси. Две трудно съвместими чувства бушуваха сега в гърдите й.
Какво си въобразяваха тези чужденци и кои бяха? Единият, сигурен, че може да я купи, другият не по-малко уверен, че разумен мъж не би поискал да я купи. Имаше едно единствено желание — да се махне от тук и още — да им отмъсти. Но преди всичко трябваше да се освободи от силния тъмен мъж.
Надяваше се да се изтръгне от ръцете му, защото прегръдката му се беше поохлабила. С цялото достойнство на което беше способна, тя се изправи и сложи внимателно жълтиците на масата. Миналата вечер в „Харема“ беше станало сериозно сбиване, не биваше днес да се повтори. Тя обърна гръб на двамата мъже, за да се отдалечи. Мъдро решение, с което би могла да се гордее, но изведнъж ядът й надделя, тя рязко се обърна и зашлеви на златния Адонис яка плесница.
Последвалото стана за секунди, защото тримата реагираха почти едновременно. Васили вдигна ръка с нескритото намерение да удари момичето по задника. Стефан скочи, за да задържи ръката на приятеля си, а Таня измъкна ножа си. По изключение нямаше желание да го пуска в действие. Дори не подкани мъжете да си вървят. И докато двамата още стояха неподвижни, вперили поглед в Таниния нож, тя самата отстъпи няколко крачки назад, обърна се и избяга през задната врата.
Щом момичето изчезна от погледите им, Стефан изръмжа яростно на приятеля си.
— Васили, чувствителен си колкото едно прасе.
— Тая мръсница ме заплаши с нож — отговори, безкрайно учуден, Васили.
— Ами да, та ти беше готов да я удариш — прекъсна го с отвращение Стефан.
— С пълно право, защото тя ме зашлеви.
— Това ти си го изпроси.
Васили сви рамене и се ухили.
— Голяма работа. Най-важното е, че ти ми прости глупавите приказки преди малко. Хайде, казвай, да ти докарам ли сега танцьорката?
— Идиот! Тя беше танцьорката.
Само леко потръпване на клепачите издаде учудването на Васили, но той веднага направи крайно уместна забележка.
— Значи, дошъл съм тъкмо навреме, за да те спася — Някой ден само ще ми благодариш.
5
Когато Серж им донесе отчайващата новина, че и госпожа Добс отдавна е починала, Васили предложи веднага да се върнат в „Харема“, но Стефан ги убеди да изчакат до следващата заран. Каква ирония на съдбата — без да подозират, бяха стигнали толкова близо до целта си. Кръчмата беше собственост на някой си Добс — беше разузнал Серж. А този Добс беше съпругът на жената, заради която бяха тук. Живееше повече от двайсет години в този град и беше последната им надежда да научат нещо за Татяна.
Всъщност на Стефан просто щеше да му е много неудобно да се появи още веднъж пред очите на малката танцьорка. Не можеше да си прости, че е станал безмълвен свидетел на това как Васили арогантно я обиди. Коравосърдечието на този човек сякаш го скова за миг и го лиши от дар слово. Но това не го извиняваше. Беше си избрал момичето за тази вечер и то беше под негова закрила. Трябваше навреме да се застъпи за него.
Веднага разбра какво бе ядосало приятеля му, та без много да му мисли, грубо обиди непознатата жена. Васили си знаеше, че с невъздържаната си забележка той е виновен за създалата се ситуация. Искаше да поправи час по-скоро грешката си, но отново сбърка. Защото избра презрението, негов специалитет и оръжие, което владееше до съвършенство.