Стефан искаше на всяка цена да попречи те да се върнат в кръчмата, преди да е сигурен, че момичето вече няма да е там. Сутрин заведението беше затворено и можеше да е спокоен, че няма да я срещне. Но кой им отвори вратата, когато Серж почука? Жената, която Стефан така не искаше да види. Щом зърна посетителите, тя побърза да затръшне и то яко вратата пред носовете им.
Беше наистина необичайно и за четиримата — някой да им затръшне врата под носа. Реагираха всеки по свой начин. Серж стана агресивен и попита:
— Да я строша ли?
Но още преди някой да отговори, Васили избухна гневно:
— Тая безсрамница! Или си мисли, че снощното беше малко? Трябва да й дадем добър урок и да я сложим на място. Или все още си на друго мнение, Стефане?
Стефан беше зает с мисълта как да преодолее отвращението от самия себе си, защото първата му реакция на затворената врата беше облекчение, чувство с неприятния привкус на непознато за него малодушие. Затова отговорът му прозвуча доста рязко.
— А къде й е мястото, според тебе? Не разбра ли, че тя не е някоя кардинска селянка?
— Тя е американска селянка. Виждаш ли разлика?
— Проклет да съм, ако зная къде е разликата — обади се Лазар, който чудесно се забавляваше с кавгата на приятелите си. — Хайде да предложим на жената сама да я посочи — предложи той, ухилен.
— Преди това трябва да разбиеш вратата — напомни му Серж.
— Не чух да щраква ключалка — каза Васили. — Я опитай да я отвориш.
Още не беше свършил, когато ключалката изщрака и Серж попита още веднъж дали да разбие вратата.
Стефан пристъпи с гневно сумтене напред и раздруса вратата.
— Госпожо! — извика той. — Не идваме заради вас, търсим Уилбърт Добс, моля ви…
— Добс е болен — чу се женски глас. — Сега аз командвам тук и трябва да говорите с мен. Но най-добре ще е изобщо да се откажете.
Отговорът й дойде много бързо, положително беше подслушвала зад вратата. Това би засилило смущението на Стефан, ако не беше толкова ядосан от упорството й.
— Ако не искате кръчмата да остане без врата, докато ви я оправят — викна той — бих ви посъветвал, госпожо, да отворите час по-скоро.
Магически думи, навярно. Вратата се отвори, но момичето стоеше пред тях и им препречваше пътя. Беше сложила ръце на хълбоците и едната почиваше върху дръжката на ножа. Той беше все още в ножницата, но Васили и Стефан знаеха колко бързо това можеше да се промени. Войнствените пламъчета в очите й свидетелстваха, че и днес не би се поколебала нито за миг. Облечена беше почти както миналата вечер, само ризата беше с друг цвят, подчертаващ още повече бледостта на лицето. Силната дневна светлина не беше твърде благосклонна към нея.
— Като за чужденец говорите добре английски — обърна се тя към Стефан, без да удостои с поглед останалите. — Но, изглежда, не разбирате всичко. Вече ви казах, че Добс е болен, и значи, не бива да го тревожите.
Стефан тръгна заплашително към нея, но тя не отстъпи нито на милиметър. Смелостта й беше достойна за възхищение, но при дадените обстоятелства, твърде глупава. Той беше с цяла глава по-висок от нея и несъмнено много силен физически. Освен това тя нямаше представа докъде може да стигне този мъж. В погледа му бяха затрептели ядни пламъчета, за които той самият не си даваше сметка. Не подозираше също, че тъкмо те бяха причината дланите на момичето внезапно да се изпотят.
— Надявам се, че вие разбирате достатъчно добре английски — изрече той със стаена закана в кроткия глас — та ще проумеете най-сетне, че ние ще говорим с Уилбърт Добс, независимо от това дали ви харесва, или не. Не могат да ни спрат никакви ваши думи, или действия. Ако моят английски не ми изневерява, това значи, че ще направите добре, ако веднага ни се махнете от пътя.
Тя му хвърли продължителен гневен поглед, но каза:
— Е, влезте! Идете да разтревожите един умиращ и нека това легне на вашата съвест, не на моята. — С тези думи тя се обърна, освободи им пътя и изчезна.
— Трябваше поне да я попиташ къде по-точно ще намерим онзи тип — избоботи Васили, докато влизаха подир Стефан в къщата.
Лазар, за когото цялата сцена продължаваше да бъде повече от комична, само се изсмя:
— Сигурно ще е по-лесно сами да го открием, Васили, отколкото да изтръгнем от нея повече информация — реши той. — Няма да претърсваме царски дворец, а няколко мизерни стайчета.
— Ами да почваме тогава. На дневна светлина тази барака може да те накара да повърнеш.