Докато си спомняше как се беше сдобил с Таня, Добс изведнъж реши, че трябва да внимава.
— То аз нямам и какво толкова да ви кажа за оная жена — избухна той нервно. — Нямаше пукнато пени, но беше склонила Айрис да я вземе със себе си. Въпреки че кабриолетът беше тесен за двете. Ех, Айрис беше милозлива.
— Нали има пряка параходна връзка между Ню Орлиънс и Натчез. Защо е трябвало съпругата ви да пътува по суша? При това без охрана? — попита Лазар.
— Ще ви отговоря — нямаше пари за парахода. Не разбирам какво ви засяга всичко това, но щом толкова искате да знаете, ще ви обясня — пристигна с кабриолет, защото беше взела моя. Извадила беше голям късмет, че не го беше продала. — Добс потъна в мрачно мълчание, защото съзнаваше, че е издрънкал повече отколкото тия трябваше да научат. Но нали без туй се беше разбъбрил, все пак добави:
— Жена ми си въобразяваше, че може да ми избяга. После си даде сметка, че няма накъде. Когато я намерих, тя вече се прибираше. Беше запалила огън край реката и се опитваше да лекува онази жена. Но треската надделя. Помня, че чужденката крещеше като луда. Някакви дивотии за атентати и царе. Най-често на някакъв език, който никога не бяхме чували. В редките случаи, когато проумявахме думите й, говореше за някакъв дълг, който не успяла да изпълни. Господ знаеше какво искаше да каже. Тъй или иначе, умря още същата нощ. И нямам какво повече да ви съобщя.
— Мисля, че имате, господин Добс. — Гласът на тъмнокосия мъж беше рязък и категоричен, а очите му можеха да принадлежат и на дявола. — Забравихте да ни разкажете за детето.
Този мъж с враждебен, пронизващ поглед внушаваше на Добс по-силен страх от останалите трима взети заедно, макар и те да гледаха навъсено. Но този беше сякаш обладан от едно единствено, свръхмощно чувство. Личеше, че се владее, но въпреки това внушаваше ужас. И на останалите трима им личеше, че са пределно напрегнати, но при тъмнокосия това веднага биеше на очи. Какво ли толкова важно можеше да има в сведенията, които събираха — питаше се Добс — и защо им бяха дотрябвали след толкова години?
Лицето на Добс си оставаше напрегнато, но тонът му беше миролюбив и мек, когато каза:
— Не съм забравил, но всичко е толкова тъжно, че не обичам да си го спомням. Това е… Да, имаше дете, но то се зарази от майка си, от същата треска. Нито Айрис, нито аз можахме да сторим нещо, за да го спасим. Въпреки че опитахме всичко.
6
— Умря ли? — Недоверчивият възклик се чу едновременно от две страни. Добс не знаеше дали да продължи, или да настоява, за разнообразие, да зададе и той няколко въпроса. Междувременно ръцете му бяха започнали силно да се потят и по челото му също избиха ситни капчици пот. Не ще и дума, беше от погледа на тези дяволски очи, проникващ сякаш зад мозъка му. Имаше чувството, че очите няма да се оставят така лесно да бъдат заблудени.
Добс се изкашля и избърса незабелязано ръце в чаршафа.
— Защо ви интересува това бебе? Много сте млади, за да му бъде някой от вас баща, нали така? — Добс не получи отговор и това още повече го усъмни.
Този път русокосият го стъписа с рязката си намеса в разговора. Добс едва му беше обърнал внимание, защото красотата го правеше сякаш по-малко опасен от останалите.
— Намерен е само един гроб — каза русият — този на жената. Но дори той е бил само купчина камъни, които с времето са могли да бъдат разпилени.
Това беше изречено с толкова презрение, че Добс се вбеси. Мъжете се държаха така, сякаш го бяха уличили в нещо ужасно.
— А какво можех да направя? Да я хвърля в реката? В нашия край, нямаш ли лопата, това правиш.
— Това не променя факта, че открихме само един гроб — обади се синеокият.
— Бебето не почина същия ден, бяхме вече на път.
Сега го обсипаха с въпроси от всички страни. Още не беше отговорил на един и вече го объркваха със следващия.
— Колко дена по-късно?
— Няколко.
— По-точно?
— Два, по дяволите, два.
— По кое време на деня?
— Бе, луди ли сте, как да си спомня?
— Господин Добс, той по кое време на деня умря?
— Той ли? Защо той? Че то е момиченце.
— Е, или беше?
— Беше! Беше! Но какво, за бога, означава всичко това? Не е ли абсолютно все едно дали е било момче или момиче и по кое време на деня е починало? Умря и толкоз, и няма какво повече да ме питате, край.
— Боя се, че грешите, господин Добс, искаме доказателства.
— Доказателства, че сте погребали детето, както ни уверявате, господин Добс.
— С други думи, господин Добс, ще ни заведете на гроба й.
Добс беше зяпнал тримата мъже, които го обсипваха с въпроси, сякаш бяха ненормални. Но те питаха най-сериозно. Много, много сериозно. Само тъмнокосият с дяволските очи не беше продумал по време на разпита нито дума, мълчеше и сега. Той само наблюдаваше, слушаше и тревожеше с мълчанието си Добс много повече от останалите с хилядите им въпроси.