— Вече не мога никого и никъде да водя — заяви Добс и за пръв път се зарадва, че това беше чистата истина. — От шест месеца не съм прекрачвал прага на стаята си. Откакто…
— Изобщо не ни интересува от какво сте болен — заявиха му с нескрита липса на съчувствие. — Ще ви осигурим удобен транспорт и ще ви платим за изгубеното време.
— Не разбрахте ли — няма смисъл — заинати се ядосано Добс. — Зарових бебето в земята, понеже му стигаше съвсем малко гробче. Изрових с остър камък дупка и готово. Но нямаше с какво да отбележа мястото. Надгробен камък или друго нещо. Минаха двайсет години и дори да можех да се ориентирам по първия гроб, за да преценя разстоянието, пак…
— Не, излишно е да си правите труда — прекъсна го тъмнокосият. — Много ви благодарим.
Сякаш по команда и четиримата му обърнаха гръб и излязоха от стаята. Добс се отпусна изтощен върху възглавниците, избърса си челото. Не проумяваше какво значи всичко това, но искрено се надяваше да не му се случи втори път.
На стълбището Стефан изрече онова, което беше повече от ясно:
— Той излъга.
— Да — съгласи се с него Лазар. — Но защо?
— Причината може да бъде само една — намеси се Серж.
Мислите им вървяха в една и съща посока, и четиримата стигнаха до едно и също ужасяващо заключение. Изрече го, разтреперан, Васили.
— Можете ли изобщо да си го представите? Кръчмарска курва, при това ужасно грозна!
— Но цветът на очите й потвърждава нашето предположение — обади се Лазар, вече изгубил всяко желание да се смее.
— В този град сигурно има най-малко сто зеленооки момичета — възрази му упорито Васили. — При това тази отвратителна женска не може да е на двайсет, тя е поне на трийсет.
— Тежката работа състарява преждевременно — каза Серж. — Пък и името — Таня…
— Стига — изсъска Стефан. — Нали знаем как можем да проверим. Предлагам да направим необходимото, за да получим час по-скоро доказателството. Безсмислено е да стоим тук и да спорим кое е възможно и кое не.
— Чуйте ме, лудост е изобщо да я вземаме предвид — отново възрази Васили.
— Виж какво, Васили, ако се окаже, че тя е жената, която търсим, място за разсъждения няма да има. Знаеш го не по-зле от мен.
— В такъв случай бих предпочел изобщо нищо да не открия — отвърна му Васили. — Впрочем не вярвам нито секунда, да е именно тя. Не ме убеждава дори съвпадението на някои обстоятелства.
— Полумесецът на задника й ще те убеди.
— Защо не се гръмнеш, Стефане! И да знаеш, ако настояваш да продължиш издирването, ще трябва да се откажеш от моята помощ. Не желая да се приближавам още веднъж до тази шантава жена.
— Мисля, че едва ли ще имам нужда от помощта ти — отговори му сподавено Стефан. — Лесно ще пожертвам няколко жълтици, за да накарам една курва да си вдигне полите. Повече едва ли ще ми потрябват.
Тези думи накараха Васили да пламне. Нали именно той непрекъснато повтаряше, че тази жена е курва, но в устата на Стефан това звучеше вече съвсем различно. Курва за трона на Кардиния? Как можа братовчед му изобщо да го изрече.
Преди двамата братовчеди да пристъпят към решаване на спора си с юмруци, Лазар вече стоеше между тях.
— Защо ли не отида да попитам момичето направо има ли на тялото си необичаен белег? Ако може да ни опише този идиотски полумесец, ще спести излишни затруднения на себе си и на нас.
— Тя няма да ти отговори на толкова интимен въпрос, преди да разбере защо й го задаваш — възрази Серж. — Но, ако разбере, току виж си изрисувала собственоръчно полумесец на задника. Да не е луда да изтърве такъв шанс!
— Серж, ние няма да й казваме какво търсим — обясни търпеливо Лазар. — Тъй че, надявам се, тя няма да скрие…
— Още ли сте тук? — попита ги жената, за която водеха толкова спорове. Тя стоеше в подножието на стълбата с тежка табла в ръце и гледаше към тях. — Хайде, ето ви вратата и побързайте, моля. Добс чака закуската си.
— Вече знаем — обади се Стефан и заслиза бавно по стълбата. — Занесете му я, за Бога.
— Но Стефане…
Нетърпелив жест накара Лазар да млъкне. Стълбата беше толкова тясна, че Таня трябваше да изчака и четиримата да слязат. Нервничеше, защото таблата в ръцете й пречеше и я правеше беззащитна. Дяволските очи вече не святкаха както преди, но миналата вечер временното успокоение се бе оказало лъжовно. Тези очи можеха всеки миг отново да заискрят и да събудят страх. Ярките пламъчета в тях не бяха отражение на свещите, защото тази заран нямаше свещи. Впрочем в момента по-силно святкаха очите на хубавеца, макар че… Мили боже, очите на русокосия също мятаха мълнии. Все пак, на това ангелско лице те не бяха сатанински и толкова опасни, колкото очите на тъмнокосия. Сега изпепеляващият поглед на красавеца беше насочен към нея. По някакви свои причини този мъж я презираше. Миналата вечер бе усетила презрението му като шамар, а тази сутрин я гледаше, сякаш беше готов да я смачка с обувката си. Не можеше да отрече, че му отвръща със същото чувство. Само като помислеше за него и дъхът й секваше. Болката от преживяното унижение изпълваше очите й със сълзи. Предпочиташе Добс да я налага всеки ден с бастуна, но не и да понесе втори път подобно отношение. Телесната болка рано или късно заглъхва, но срама от миналата нощ нямаше да забрави, докато е жива.