Беше повече от ясно, че нямаше накъде да отиде, преди да им е „помогнала“. Момичето кипеше от яд — тези мъже просто не й оставяха избор. Можеше само да седне и да ги накара да чакат до припадък. Нямаше начин насила да я накарат да говори. Да, но искаше да се отърве веднъж завинаги от тях. Трябваше, ще не ще, да отговори на проклетите им въпроси. Ще им покаже, естествено, че го прави с огромно неудоволствие. Няма да се откаже и от възможност някак да си отмъсти. За голяма, нейна радост такава възможност се появи веднага.
Стефан изтълкува по своему колебанията й, затова реши да й направи едно предложение.
— Разбирам че цените времето си, затова приемете малко обезщетение — каза той и й хвърли жълтица.
Таня улови с привично движение монетата, но тутакси я хвърли обратно.
— Задръжте си парите. Искате да научите нещо от мен? Добре, но ще ви струва извинението на ей онзи там.
Мъжът, когото искаше да уязви, беше златокъдрият Адонис. Останалите го гледаха очаквателно, сякаш знаеха отнапред, че той ще изпълни желанието й. Но той я гледаше безмълвно, с пламнало лице и жажда за мъст в очите.
Не очакваше пълна победа, но си струваше усилията, ако успее поне да го унижи. То и този Стефан, и той само дето не я заплю с извинението си. Въобразяваше си, изглежда, че тя трябва да се почувства едва ли не поласкана. Сама си заложи клопка, като поиска цена за помощта си. А сега трябваше да се опита на всяка цена да се отскубне от тях. Поне от самоуважение. Надяваше се, че мъжете няма да прибягнат към откровена грубост, за да я задържат.
Таня изчака още няколко секунди, които й се сториха безкрайни, после се обърна и тръгна към задната врата. Както очакваше, мъжът с кестенявата коса понечи да я спре. Но тя измъкна ножа, с което учуди не само него, но и себе си. Нямаше намерение да стига толкова далече в защита на гордостта си, но проклетото й чувство за достойнство, което все я вкарваше в бели, и този пък се оказа необуздано. Колко бой беше яла заради него, години наред. Дали тази гордост няма да й струва днес живота? Мъжът срещу нея не беше се отместил и на сантиметър. Тя и снощи извади нож, за да накара двамата мъже да се разкарат, но благоразумно се отказа да го използува. Инстинктивно разбра, че и днес никому няма да направи впечатление нито с ножа си, нито със заповеди. Мъжът пред нея беше направен, изглежда, от същия материал, от който беше направена и тя.
— Васили!
Таня не разбра какво беше накарало мъжа, произнесъл това име, да побеснее, но в гласа му имаше нескрит гняв и тя чу как Васили измърмори:
— Добре де, добре.
Още по-високо и с подчертано заповеднически тон, гласът продължи:
— Чуйте ме, госпожице и го приемете, ако желаете, като извинение за всичко, което съм могъл да кажа или да направя, за всичко, с което съм могъл да засегна, както се казва, вашата чест.
Дори в извинението имаше толкова пренебрежение, че тя пак се засегна. На всичкото отгоре този тип, изглежда, изобщо не можеше да проумее с какво толкова я е засегнал. Впрочем от хора като него друго не можеше и да се очаква. Беше направил все пак необходимото, за да може тя с достойнство да върне ножа в ножницата. Сините очи не скриха облекчението си. Таня се надяваше, че собственото й облекчение не е чак толкова очебийно.
Тя се завъртя из стаята и подари на Васили лъчезарна усмивка.
— Благодаря ви, скъпи господине. Сърцето ми прелива от щастие, че не съм се разочаровала във вас.
Васили свъси чело — разбра, че нейната благодарност е не по-искрена от неговото извинение. Не разбра докрай дали това не беше всъщност отговор на неговата обида и предпочете да премълчи.
Стефан се изкашля, за да отвлече вниманието й от прекрасния Адонис.
— Сега доволна ли сте, госпожице? — попита той.
Смехът й беше добър отговор на погледа му.
— Естествено. Как мога да не съм доволна? Та аз съм проста кръчмарка и не мога да разбера какво влагате в целия този поток от красиви думи. — Смехът й секна заедно със саркастичния тон. От гласа и лицето й вече лъхаше студенина.
— Хайде да чуя въпросите, а после си вървете.
Васили пак трепереше от яд, но предупреждаващите погледи на останалите го накараха поне за известно време да се сдържи.
— Съвсем не са ви чужди изисканите изрази, госпожице — забеляза Стефан. Той отиде до най-близката маса и свали от нея няколко стола.
— Кой ви е учил да се изразявате толкова добре? Искам да кажа, като човек от по-добра среда.