— По-добра среда ли? — намръщи се тя. — Не бих могла да кажа кой именно…
— Позволете да го формулирам по-иначе — прекъсна я бързо той. — Изразявате се много добре, когато пожелаете. Вашият баща пращал ли ви е на училище?
— Баща ми ли? Ако имате предвид Добс, той мрази не само училището, но и всичко друго, което би могло да ме откъсне от работата. Но Айрис Добс беше образована жена. Което зная, научила съм го от нея.
— Бихте ли седнали, госпожице? — посочи й той един стол.
— Не, благодаря.
— Ще възразите ли, ако аз седна?
— Не, разбира се — усмихна се тя. — Предпочитам даже да сте седнал. Свикнала съм да гледам мъжете отгоре.
След тази забележка Стефан беше на път да промени мнението си за нея, още повече, че за нещастие Лазар пак се хилеше в другия край на кръчмата. Реши да приеме, че Таня е имала предвид, че в кръчмата обслужва мъже, насядали край масите. Но този подтекст… Стефан седна, но само след секунда отново скочи на крака и бързо се приближи към нея.
— Значи Уилбърт Добс не е ваш баща?
— Не, слава Богу, не.
Междувременно Таня беше възбудила до такава степен любопитството му, че много би желал да разбере защо този факт я радва. Но след разигралата се неприятна сцена, тя едва ли щеше нещо да му обясни.
— Значи само работите тук?
— Откакто се помня, аз живея тук.
— В такъв случай навярно съпругата на господин Добс е ваша майка?
— Защо се интересувате толкова от семейство Добс? — навъси се Таня. — Айрис е мъртва, дните на Добс също са преброени.
— Малко търпение, моля ви, за да свършим по-бързо. И тъй, беше ли Айрис Добс ваша майка?
— Не. Айрис ми е разказвала, че майка ми е почнала още когато съм била бебе.
— Как е умряла?
— От жълта треска.
— Как е името й?
— Името на майка ми? — Таня пак се намръщи — въпросите ставаха много лични, а последният беше зададен толкова припряно, че това я стресна.
— Какво значение има това? Питайте ме само за Добс, нали бях замолена най-учтиво да отговарям само на такива въпроси. За себе си няма да ви кажа нито дума повече.
— Всички мои въпроси са тясно свързани — не отстъпи той. — Ако някои ви се струват твърде лични, то е защото сте прекарали при Уилбърт Добс целия си живот. И така — името на вашата майка?
— Не го зная — беше резкият отговор. Неговото обяснение не я задоволи, но всъщност вече не я засягаше дали той продължава да й хвърля мрачни погледи, или не.
— А вашето име? Таня, нали? Било ви е дадено при раждането, или Айрис ви е кръстила така, когато ви е взела?
— По всяка вероятност и едното, и другото. Моята майка е казала на Айрис как съм кръстена, но името е звучало толкова чуждо и необичайно, че тя след време го е забравила. Наричали са ме само с част от него, или е име, звучащо приблизително като моето. Все по-добре от нищо, нали?
Сега Стефан стоеше пред нея и я мереше от глава до пети с настойчивия си, изнервящ поглед. Най-сетне зададе следващия въпрос:
— Искате ли да ви кажа как звучи цялото ви име?
— Стефане! — извиси се зад гърба на Таня предупреждаващ глас. — Недей, може да е случайно съвпадение.
Стефан изгледа през главата й мъжа зад нея.
— Повече от съвпадение, Лазаре. Да продължим ли да задаваме въпроси, или?
Отговорът беше мълчание и Стефан отново се обърна към Таня.
— Знаете ли, дали Айрис и Уилбърт Добс са били при майка ви, когато е умряла?
— Да — отговори тя, вече зашеметена от последния му въпрос.
— Как е станало?
— И двамата си били на път.
— Откъде са идвали?
— От Ню Орлиънс.
— С парахода?
— Не, с кабриолет.
Стефан хвърли на Лазар триумфиращ поглед, а Таня не можа да сдържи парещия на устните я въпрос:
— Значи вие знаете… знаете кои са родителите ми?
— Не е изключено и в случай, че носите на тялото си един… белег… наследствен… тъй да се каже.
Тя някак не забеляза, че при тези думи, прозвучали съвсем логично, мъжът забележимо се поколеба. Беше погълната от усилията да овладее вълнението си. И все пак, от деня, в който разбра, че не е родна дъщеря на Добс и Айрис, непрекъснато се беше питала — кои са тогава истинските й родители. Откъде са дошли, как са изглеждали, кои са били?
Толкова тежко й беше, че Айрис почти нищо не можа да й каже. Не можеше да си спомни името на Танината майка, въпреки че го беше чула веднъж. Не помнеше дори името на Таня, или поне не цялото. Но през онези дни Айрис е била дълбоко отчаяна. А трябвало да се справя не само със собствените си проблеми, но и да се грижи за една умираща жена, на която обещала помощ. Таня не искаше да я съди, задето е забравила, но, откакто се помнеше, не я напускаше нито палещото любопитство, нито глождещото чувство на неудовлетвореност.