Добс — пазител на морала! Звучеше наистина невероятно, но Айрис обясни на Таня причината за странното му поведение и то започна дори да я забавлява. Добс вече не го биваше в леглото и това обясняваше всичко. Типично за него — да не позволява на другите онова, което той самият вече не го може.
Таня хвърли с кратка въздишка поглед на кръчмата и се залови за работа. Трябваше да поръча да докарат още бира, да сготви обеда и вечерята, да купи свещи. За тях се налагаше да изтича през три преки, покрай игрални домове, бордеи и кръчми, още по-мизерни от нейната и които пускаха клиенти и през деня. „Харема“ се намираше в един от най-бедните квартали на Натчез. Малко преди да стане време да отвори, дотича братчето на Ейприл да й каже, че главната атракция на „Харема“ си е навехнала крака и няма да дойде нито днес, нито в близко време. Само това й липсваше и то няколко минути преди да се появят първите клиенти. Веднага я заболя глава.
3
— Какво, по дяволите, търсим тук, Стефане? — измърмори Лазар и погледна накриво към червенокос мъж с протрит кожен панталон. Рижият удряше празната си халба по масата и крещеше, че иска да види най-сетне танцьорката. — Можехме да почакаме Серж и в хотела, все щеше да ни е по-удобно.
— Да не влизаш случайно за пръв път в долнопробно кръчме?
— Не, но избягвам места, където всеки проклетник е въоръжен до зъби.
— Както винаги преувеличаваш, приятелю — усмихна се беззвучно Стефан. — Пък и така да е, аз съм не по-малко напрегнат от Васили и благодарен за всяко развлечение, каквото и да е.
— О, Божичко — изпъшка Лазар и се отпусна безшумно върху един стол.
— Ако сте се наежили за кавга, сигурно ще се забъркаме в някоя каша.
— Някой да е споменавал за кавга?
— За вас двамата развлечение значи продължителна тупаница. Зная, че си настръхнал, но тази мисия „намиране на загубеното дете“ ни е изнервила всички. Изпаднеш ли в подобно настроение, бързо се превръщаш в същински кретен.
Стефан изсумтя заканително, но не се почувства много обиден. Старите му приятели имаха правото от време на време да му казват открито мнението си.
— Обещавам да не подхващам нищо, с което да не мога да се справя и сам.
— Обещанията си ги запази за себе си.
— Я не се притеснявай, Лазаре. Дойдохме да направим компания на Васили, а не да се хващаме за гушите, защото ни карат да чакаме.
— А как да си обясня поведението на Васили? — попита Лазар, отправяйки неспокоен поглед към младия мъж, който се разхождаше с подчертано бавна крачка из кръчмата и разговаряше с клиентите, като да беше всеки ден тука.
— Името на кръчмата го привлече, още щом го чухме на борда на „Лорелай“. Разбира се, и описанието на главната атракция на заведението. Носталгията му е толкова силна, че ще е благодарен и за най-жалкото представление, стига да види отново как се върти един женски пъп.
— Тази наложница, дето му я подари Абдул, наистина танцува като ангел — засмя се Лазар на сериозното обяснение на приятеля си. — Но, както разбирам, тя танцува не по-малко изкусно и в леглото?
— Да не си я пробвал случайно?
— Васили е винаги много щедър… Може би и ти си я имал в леглото си?
— Нямам вкус към робини, за мене те са долна категория, дори когато са им върнали свободата.
Тези думи накараха Лазар да се изкиска. За него робската покорност си имаше привлекателни страни, особено като се има предвид каква Ксантипа имаше за жена. С удоволствие я остави в къщи, когато потеглиха за Америка. Впрочем тогава никой не предполагаше, че пътуването им ще е толкова дълго.
Задачата им изглеждаше толкова проста. Трябваше да установят в Ню Орлиънс контакт с госпожа Русо, жената, с която Сандор е уреждал бягството на малката принцеса. Тя пък трябваше да ги отведе право при баронеса Томилова и кралската й възпитаничка. Смятаха, че за не повече от седмица ще намерят принцесата и ще поемат пътя към дома. Толкова просто… За съжаление се оказа, че госпожа Русо е умряла преди три години, а съпругът й се е преместил в Чарлстън.
В Ню Орлиънс пропиляха цяла седмица да питат и да разпитват за баронесата, но тя сякаш никога не беше живяла там, защото никой не си спомняше за нея. Потеглиха за Чарлстън да разпитат съпруга на дамата. Отново изгубено време, защото след смъртта на съпругата си, той се беше пропил. С мъка си спомняше собствената си жена, та камо ли някаква чужденка, която може да беше, а може и да не беше виждал преди двадесет години. С куп заплахи успяха да изтръгнат от него само някакво мрачно изречение за сестрата на покойницата. Спомняше си смътно, че по времето, за което ставаше дума, тя е живяла при тях, но дори в това не беше съвсем сигурен. Сега възникваше нова трудност — преди години сестрата се беше омъжила и беше заминала за град Натчез, щата Мисисипи.