Така възникна още едно име, още една следа и този път имаха поне малко късмет, ако думата изобщо беше уместна, защото госпожа Добс беше отпътувала за града, в който се намираха сега — за Натчез, щата Мисисипи.
Но дали двайсет години по-късно още живееше тук? Сестрата на госпожа Русо не беше чувала за нея, въпреки че беше прекарала в този град последните десет години от живота си. Дори госпожа Добс да беше тук, можеха ли да са сигурни, че ще им каже къде е детето?
Щом пристигнаха, Серж веднага отиде в кметството с надеждата да получи там отговор на въпросите си. Ако не сполучеше там, щяха да обиколят утре целия град, дано открият нещо. От опита си в Ню Орлиънс вече знаеха колко време може да отнеме това. Толкова неща могат да се случат за двайсет години! Сега им се струваше, че по всяка вероятност никога няма да открият принцесата, дори ако е още жива. Колкото и неприятна да беше за краля мисълта, че трябва да отиде в Америка и доведе принцесата, възможността да се върне в къщи в празни ръце му беше още по-непоносима.
— Установих, че най-добре се вижда от онази маса отпред — осведоми ги Васили, щом се върна при останалите. — Дали да предложим на хората, които са я заели, бакшиш… или направо да окупираме масата? В края на краищата благородниците имат известни привилегии, нали така? Дори тези селяндури трябва да го имат предвид.
— Не се ли разбрахме, че ще пътуваме инкогнито? — възрази сухо Стефан.
— Вярно — въздъхна Васили, — но тогава трябва чисто и просто да заемем масата, силата също си има предимства.
— По дяволите, я стой мирен! — изсъска Лазар като скочи от мястото си. — От моя стол естрадата се вижда чудесно. Хайде, ела да седнеш тук.
— Щом настояваш, приятелю.
Стефан се захили в шепа, защото Васили наистина се справи много умело с положението. А Лазар прехапа устни от облекчение, че засега поне няма да му се налага да вади ножа. И четиримата бяха тази вечер твърде агресивни, но се случваше Васили да съумее да използва много умно и ловко тяхната нападателност като оръжие за защита. Лазар не се съмняваше, че това му доставя голямо удоволствие. С Васили бяха заедно от деца, бяха ги мъчили едни и същи придворни учители, бяха получили еднакво образование, бяха си спечелили едни и същи врагове… Двамата много си приличаха, мислите им се движеха в почти еднаква посока, бяха близки приятели. Една от малкото разлики между тях беше, че Лазар се затрудняваше да се съсредоточи върху повече от един въпрос. В момента беше погълнат от мисълта, че Стефан и Васили положително ще се забъркат в някоя свада, за да си отреагират последното разочарование. Чудеше се какво да предприеме, за да спаси положението.
Лазар не подозираше, че Васили си е намерил отдушник — предстоящото представление. Затова прие да заеме мястото на приятеля си като по-добро. Нетърпеливото очакване на хората в пълната кръчма беше заразило и него.
Представлението трябваше отдавна да е почнало и все повече клиенти изразяваха шумно недоволството си от закъснението, тропайки но масите. Изглежда, чакането си заслужаваше. Може би тази харемна танцьорка наистина беше толкова добра, колкото казваха, или се мъчеше сам себе си да измами? Какво ли щеше да види? Някоя неопитна дебютантка, някоя жалка невежа, която си въобразява, че изпълнява прочутия танц на ханъмите. Тези американци представа нямаха от такива работи, а Васили, за щастие, в момента разбираше, че е смешно да бъде претенциозен. Стефан се боеше, че в противен случай едно разочарование след прекомерно очакване, може да им струва скъпо.
В същия миг Васили се наведе и прошепна на Стефан:
— Подсказаха ми, че тази, танцьорка можеш да я имаш за няколко гроша. Една десета от майсторлъците на моята Фатима да владее, пак ще я поканя и за частно представление…
— Васили, не рискуваш ли излишно с тия курви? — навъси се Лазар. — Три в Ню Орлиънс, една на парахода и сега тази, защото танцувала с корема. Току-виж си отнесъл от пустата Америка някой спомен, дето хубавичко ще ти изрисува оная работа.
— Откакто сме прекрачили този праг, все мърмориш — прекъсна го Лазар, преди избухливостта на Васили да е докарала нещата до лош край. Плашеха го и двамата, защото често се хващаха за гушите с откровено желание за кръв в очите. Докато се обърне и тупаницата вече е почнала, за да завърши рано или късно с гръмогласен смях.
— Васили просто не може да повярва, че сме, тук само за да преглъщаме тази конска пикня, дето ни я пробутват за бира. Или, за да гледаме как някаква вманиачена чужденка се излага на присмех с танците си.
— Щом го казваш и ти, започвам наистина да се съмнявам — тросна се Васили, но светлокафявите му очи все още се смееха.