— Не е така — отвърна Хастингс. — Ние не го открихме. Даде ни го Луната. Всъщност, трябваше да очакваме това, ако бяхме гледали по-далеч от носа си.
Изглежда, вече бе възвърнал самообладанието си и се превърна отново в чист учен, развълнуван от едно откритие и опитващ се да предугади последиците му.
— На Земята ние през целия си живот се борим с гравитацията — каза. — Тя изхабява мускулите ни и деформира стомасите ни. Колко тона кръв и на колко мили височина изтласква сърцето ни през седемдесет години живот, да кажем? Целият този труд, на Луната му е спестен. Тук трябва да преодолява само една шеста от земната гравитация. Човек, тежащ на Земята сто и осемдесет фунта, тук тежи само тридесет.
— Разбирам — каза Купър. — Щом хамстерът живее десет години, колко ще живее човекът?
— Трудно е да се каже — отвърна Хастингс. — Трябва да се отчетат такива фактори като размерите и вида. До преди месец не бяхме сигурни, но днес вече можем да заявим съвсем уверено, че продължителността на един човешки живот на Луната ще е най-малко двеста години.
— И досега Вие сте държали това в тайна!
— Естествено, глупако. Не разбирате ли защо?
— Спокойно, докторе, спокойно — намеси се Чандра.
Хастингс, очевидно не без усилия, започна отново да говори хладнокръвно. Спокойствието му бе ледено и думите му паднаха като замръзнали капки върху съзнанието на Купър.
— Помислете за ония там горе — той насочи пръст към покрива, към невидимата Земя, чието присъствие никой на Луната никога не забравяше. — Вече станаха шест милиарда души, препълниха континентите до край и сега овладяват морското дъно. А тук живеем само около стотина души, и то в един почти необитаван свят. Това е свят, в който се нуждаем от чудесата на техниката и инженерството, за да можем просто да оцелеем. Свят, в който човек с коефициент на интелигентност сто и петдесет единици не би могъл да си намери работа.
А сега установяваме, че можем да живеем по двеста години. Представете си как ония там ще реагират на тази новина! Този проблем вече е Ваш, господин журналисте. Поискахте отговора и го получихте. Обяснете ми сега, ако обичате, наистина много ме интересува: по какъв точно начин ще им поднесете новината?
След това Хастингс зачака. Купър отвори уста, но пак я затвори, тъй като нищо не му дойде на ум.
В един отдалечен кът на помещението заплака маймунче.
Юни 1963 година.