— Ще трябва много да се пазиш — предупреди я той. — Не искам нещо да ни провали точно сега.
Тя не мислеше за живота, който носеше в утробата си, като за дете, като за личност, като за човешко същество. Мислеше за него само като за средство, което би дало на нея и Джоуи шанса за щастие, за освобождаване от алчността и егоизма на Рон.
През седмиците, когато сутрин й се гадеше и през дългите изтощителни дни, когато трябваше да кара Джоуи до болницата и обратно, се опитваше да не мрази плода, който не можеше да си позволи да обича. Когато приятелите поздравяваха нея и Рон с бременността, Ардън се насилваше да се усмихва, да приема благопожеланията им и да понася ръката на Рон, собственически преметната през рамото й.
В деня, в който за пръв път усети детето да мърда, изпита миг на невероятно щастие. Но това чувство бе незабавно потиснато, изхвърлено, скрито в някакво тайно ъгълче на душата й. Само нощем, сама в стаята си, докато мажеше надутия си корем с успокояващ лосион, си разрешаваше да мисли за детето. Дали щеше да е момче или момиче? Синеоко или чернооко? А може би щеше да наследи нейните зелени очи?
Тогава започна да мисли и за бащата, чието семе носеше в себе си. На какво ли приличаше? Дали беше мил? Дали щеше да е добър баща? Дали обичаше жена си? Сигурно. Тя явно го обичаше дотолкова, че да позволи на друга жена да роди неговото дете…
— Ето ме и мен…
— О! — възкликна Ардън, притисна ръка към гърдите си и бързо се обърна. Обектът на нейните мисли се бе навел усмихнат над нея, опрял ръка на облегалката на стола й, близо до голия й гръб.
— Извинявай — искрено се смути Дрю. — Не исках да те стресна.
— Не, не, няма нищо… — Тя усещаше, че страните й пламтят и изглежда толкова объркана, колкото се и чувства. — Просто бях много далеч оттук.
— Надявам се, че мечтите ти са заслужавали пътешествието.
Очите му бяха невероятно сини на загорялото му лице и бяха обкръжени от гъсти черни мигли, изрусели по краищата. Белите му зъби блестяха. Миришеше чудесно на сапун и на скъп одеколон. Очевидно бе решил да остави слънцето да изсуши косата му, защото мокрите кичури се спускаха немирно върху челото му.
Заради онова, което си бе мислила, Ардън не искаше да го вижда като мъж с лице и тяло. Красиво лице. Привлекателно тяло. Бузите й пламтяха при спомена за раждащата живот инжекция, която Рон й бе направил. Тя отмести поглед и облиза нервно устни.
— Не бяха точно мечти — отговори безгрижно, както се надяваше. — Просто се бях отнесла. Нали разбираш, прекрасен пейзаж, звука на прибоя, въздишките на вятъра…
Той се отпусна на стола срещу нея. Носеше кремави панталони и синьо поло. Отпи от ледената чаша с вода и рече:
— Понякога слизам на плажа пред моята къща, особено вечер, и седя цял час или дори повече, без дори да усещам как минава времето. Сякаш сънувам, само дето не спя.
— Мисля, че съзнанието ни има способността понякога да изключва, когато знае, че имаме нужда да избягаме.
— Аха, това ли правиш? Опитваш се да избягаш от мен?
Ардън се засмя и помисли, че никоя нормална жена не би искала да избяга от мъж, който изглежда като него, когато се усмихва.
— Не. Във всеки случай, не преди да ме почерпиш един обед.
— Също като Мат. Винаги иска да го почерпят, преди да прегърне или целуне! — Забеляза стреснатото й изражение и изруга под носа си: — Ардън, ох… по дяволите! Не исках да кажа това. Нищо не искам срещу този обед. Имах предвид…
— Знам какво имаше предвид — усмихна се тя отново. — Не си ме обидил. Наистина!
Дрю сведе очи, без да крие, че устните й му харесват.
— Обаче навежда на определени мисли, нали? За целувки и така нататък…
— Не знам — отговори Ардън сковано.
Цяла сутрин се бе колебала какво да облече. Сега й се искаше да не бе толкова смела. Няколко месеца след смъртта на Джоуи се бе отдала на скръбта и бе допуснала да стане немарлива към себе си. Преди да се впусне в това пътешествие, започна усърдно да тренира, да се храни пълноценно, оправи си ноктите, погрижи се за кожата си, подстрига се и обнови гардероба си, доколкото й разрешаваше ограниченият й бюджет. Бе изненадана от резултатите. Толкова много ли я бе потискал Рон? Сега изглеждаше по-добре, отколкото когато и да било. Този ден не правеше изключение.
Черната еластична блуза без презрамки прилепваше плътно към гърдите й и подчертаваше всяка извивка. Късата бяла пола бе с модерна кройка — с копчета отляво. Бедрата й изглеждаха кадифено-загорели на фона на бялата тъкан. Каишките на черните й сандали без ток обхващаха глезените й. Единствените й бижута бяха верижка около врата и големи бели обици.