— Ала после си продължил в колеж…
— Да, за ужас на менажера ми, Хам Дейвис, който ме пое, когато бях във втори курс. Изпитите вечно пречеха на тренировките. Обаче аз знаех, че моето тяло няма да ми разреши да играя тенис до края на живота ми, затова реших, че е по-добре да се подготвя за деня, когато повече няма да мога.
— Но си наваксвал, нали? След като си започнал да играеш в кръговете, винаги си побеждавал… — Ардън лапна последното парче папая. За десерт бяха поръчали пресни плодове и сега завършваха с кафе.
— Имах някои добри години — сви той скромно рамене. — Имах и предимството да играя няколко години в зряла възраст, когато не гуляех по цяла нощ, както някои тенисисти, които са за пръв път на турнир. — Отпи от кафето си. — Системата не е уравновесена. Когато започваш, всичко е дяволски скъпо — пътуване, хотел, храна. После, когато успееш, когато печелиш пари от наградни фондове и сключваш договори за реклама, всичко ти е платено. — Поклати глава и се засмя: — Рискувах да пропусна няколко ценни договора, когато и най-добрите обувки за тенис не биха ми помогнали да не се спъвам по корта след поредния запой.
— Пак ще ги получиш.
Дрю потърси очите й.
— И Хам казва така. Наистина ли го вярваш?
Толкова ли беше важно мнението й за него, или му трябваше просто някой да го окуражи?
— Да. Щом видят, че играеш както преди, щом спечелиш един или два турнира, отново ще си на върха.
— Всеки ден се появяват нови и нови млади момчета, които искат да вземат мястото ми.
— Тях не ги бива за нищо — махна тя пренебрежително с ръка.
— Бих искал да имам твоята увереност в мен — усмихна се той накриво.
— Ъъъ, господин Макаслин, извинете ни, ама…
Дрю се намръщи, обърна се и видя мъж и жена, застанали плахо до масата. Те носеха хавайски ризи на цветя и имаха типичния вид на туристи.
— Да? — В най-добрия случай отговорът му можеше да се нарече хладен.
— Ние… ъъъ… — Жената се поколеба. — Дали бихте ни дали един автограф за нашия син? Ние сме от Албукърки, а той точно започва да се занимава с тенис и мисли, че вие сте чудесен.
— Закачил е ваш плакат в стаята си — допълни мъжът.
— Той…
— Нямам нищо за писане — отсече Дрю и грубо им обърна гръб.
— Аз имам — намеси се Ардън, като забеляза смутеното и посърнало изражение на загорелите им лица. Извади от чантата си топката за тенис, която той й бе подхвърлил на корта и му я подаде. — Защо не им я подпишеш, Дрю?
Отначало си помисли, че като нищо може да я отреже да си гледа работата. Но като видя разкаянието в очите й, Дрю се усмихна и пое топката. Взе от жената химикалка и надраска подписа си върху грапавата й повърхност.
— Много ви благодаря, господин Макаслин. Нямам думи да ви обясня какво ще означава този спомен за нашия син. Той…
— Хайде, Луис, остави човека да се навечеря. Много се извиняваме, че ви обезпокоихме, господин Макаслин, ала просто искахме да ви кажем, че нямаме търпение да ви видим отново да играете. Успех!
Дрю стана, ръкува се с мъжа и целуна ръка на жената — жест, от който тя едва не припадна, ако можеше да се съди по трепкащите й клепки.
— Успех и на сина ви. Приятна почивка.
Те се отдалечиха, като разглеждаха безценния си сувенир и обсъждаха колко мил е той и колко нямат право всички онези журналисти, които го представят като неприятен и заядлив.
Дрю погледна към Ардън и тя се приготви да бъде поставена на място. Но той само попита:
— Готова ли си?
Ардън кимна, Дрю я хвана подръка и й помогна да стане от стола. Излязоха от ресторанта и не проговориха, докато не тръгнаха по панорамната пътека, която свързваше отделните постройки.
— Благодаря ти — каза той простичко.
Тя спря и го погледна.
— За какво?
— За това, че тактично ме предупреди да не се държа като простак.
Очите му й се сториха твърде непреодолими, затова се загледа в третото копче на ризата му. Ала вниманието й веднага се отклони към снопчето косми над него.
— Не трябваше да се намесвам.
— Радвам се, че се намеси. Виждаш ли, това е още едно нещо, към което съм много чувствителен. Месеци наред след смъртта на Ели всеки път, когато си покажех носа от вратата, върху мен се нахвърляха журналисти, които искаха „коментар“. Скоро започнах да се вбесявам, само щом някой ме познаеше.
— Представям си, че подобна популярност може да е досадна.
Какви ли бяха на пипане тези косми? Страхотният им златист цвят така контрастираше със загорелите му гърди…