— В най-добрия случай е досадна. В най-лошия е направо ад. Когато бях най-зле, тълпите от трибуните ми се подиграваха и ме замерваха. Подсъзнателно ги обвинявах. Моите почитатели ме изоставяха, защото пиех. Пиех, защото почитателите ме изоставяха. Омагьосан кръг. И все още настръхвам, когато някой се приближи към мен. Все ми се струва, че ще хвърли обида в лицето ми.
— Това, което току-що видях, не беше нищо друго, освен неподправено възхищение… — Ардън се насили да откъсне очи от гърдите му и вдигна поглед към него: — Ти все още имаш хиляди почитатели, които просто чакат да се върнеш в големия тенис.
Дрю дълго се взира в искреното й лице и едва не се загуби в зеления водовъртеж на очите й. Тя ухаеше на цветя. Изглеждаше студена и самоуверена, и в същото време топла и всеотдайна. Той вдигна ръка с намерение да докосне тъмния кичур до бузата й, но размисли и я отпусна. Накрая каза:
— Това, че те срещнах, е най-хубавото нещо, което ми се е случвало от дълго време.
— Радвам се — отвърна Ардън откровено.
— Ще те изпратя до стаята ти.
Минаха заедно през фоайето на главната сграда. До асансьора Дрю рече:
— Почакай ме тук. Веднага се връщам.
Преди да е успяла да се учуди какво е решил да прави, той бе изчезнал. Тя натисна копчето, ала се наложи да пропусне два празни асансьора, докато Дрю се върна тичешком с нещо, увито в бяла хартия.
— Извинявай — каза задъхано. — На кой етаж си?
Качиха се на асансьора. Женското любопитство я убиваше, но в очите му светеха пламъчета. Ако бе решил това да е изненада, нямаше да я разваля. На вратата Ардън му протегна ръка:
— Благодаря за чудесния обед!
Той не пое ръката й. Разви пакета, извади една гирлянда от цветя, пусна небрежно хартията на пода и вдигна гирляндата над главата й.
— Сигурно са ти подарявали десетки, откак си тук, ала исках и аз да ти дам една…
От упойващия аромат и от близостта му въздухът започна да не й стига. Зави й се свят. Гърлото й се стегна от напиращите чувства. Ала успя да прошепне:
— Не, никога не съм имала. Благодаря. Цветята са прекрасни…
— С теб стават още по-хубави.
Дрю надяна гирляндата през главата й и я постави на голите й рамене. Крехките росни цветчета хладнееха върху кожата й. Не отдръпна ръце, а ги опря леко на раменете й. Обзеха я объркани и противоречиви чувства.
Този мъж и всичко, свързано с него, я покоряваше, изпълваше съзнанието й, сърцето й. От него тялото й потъваше в непозната, но толкова сладостна летаргия… Копнееше да й се поддаде. Цветята, легнали върху гърдите й, трепкаха от бесните удари на сърцето й. Предпазливо ги докосна със скованите си пръсти.
С периферното си зрение видя как ръката му посяга към нейната, погалва я, обхваща я. Пръстите му бяха тъмни, с къдрави златисти косъмчета по кокалчетата. Бяха топли, уверени, силни. Тя вдигна глава и го погледна с очи като блестящи от роса цветя.
— Алоа — прошепна той местния поздрав. Наведе се и я целуна първо по едната буза, после по другата и тихо произнесе името й: — Ардън… — Палците му се плъзнаха по ключиците, дъхът му гъделичкаше ухото й. — Сега, като свършихме с обеда… — „О, не!“, простена тя наум. „Ето го и предложението!“ Дрю се отдръпна и пусна раменете й. — Какво ще кажеш за една вечеря?
Дори докато се обличаше за вечерята, Ардън знаеше, че когато Дрю я покани на среща, трябваше да се извини и да откаже. Най-разумно би било да отговори: „Извинявай, би било чудесно, обаче довечера трябва да си остана тук, за да работя върху един очерк.“ Вместо това се чу да казва: „С удоволствие, Дрю.“ Той се усмихна и тръгна към асансьора. Тя влезе в стаята си, обвита в облак от романтични чувства. Не след дълго обаче си спомни защо бе решила да се запознае с него.
За няколко минути, докато ръцете му я докосваха, а дъхът му галеше косите й, бе забравила за своя син. Бе започнала да мисли за Дрю не като за баща на сина си, а просто като за мъж — мъж, към когото чувстваше опасно привличане.
След несполучливия си брак и омразния сексуален живот с Рон не вярваше, че някога отново ще поиска да има нещо общо с мъж. Нетърпението, с което очакваше да прекара още няколко часа в компанията на Дрю, при това поради съвсем погрешни причини, за нея бе шокиращо.
За нейните цели щеше да е къде-къде по-добре, ако той не беше толкова привлекателен… и вдовец… и самотен като нея. Нямаше ли задачата й да е по-проста, ако бе намерила и двамата родители на детето си здрави и весели? Когато започваше, за нея нямаше значение нито какви са те като хора, нито как изглеждат. Интересуваше я само да намери детето, на което бе дала живот, но никога не бе виждала. Не беше лесно.