Всеки път, когато си спомняше сивия дъждовен ден, в който погреба Джоуи, сякаш бъркаше в отворена рана.
Никога в живота си, дори след смъртта на баща си и майка си, не се бе чувствала толкова самотна. След като получи развод, се бе посветила на грижите за момченцето си. Гледаше го как с всеки изминал ден ставаше все по-зле и се мъчеше да не се моли за смъртта на някое друго дете, за да може Джоуи да получи нужния бъбрек. Ала Бог все едно не би изпълнил подобна молба, затова така и не я произнесе на глас.
Когато накрая дойде времето, той умря толкова сладко, колкото и живя. Молеше я да не плаче и й обещаваше, че ще й запази легло до своето на небето. Часове след като изпусна последния си дъх, Ардън държеше тънката му ръчичка и се вглеждаше в успокоеното му лице, опитвайки се да го запамети.
Рон разигра ролята на съкрушен от скръб заради малкото приятели, които бяха дошли на погребението. Тя се отврати от лицемерието му. Джоуи храбро бе крил разочарованието си всеки път, когато Рон не изпълняваше обещанието си да дойде да го види в болницата.
След погребението той я притисна до стената:
— Имаш ли още от онези пари, които ми измъкна?
— Не е твоя работа. Аз си ги изработих.
— Да те вземат дяволите, трябват ми!
Ардън не можеше да не забележи, че пропадането му бе все по-очевидно. Той носеше отчаянието си като знаме, но това не събуждаше в нея и капка съчувствие.
— Това си е твой проблем.
— За Бога, Ардън, помогни ми. Само сега, и обещавам…
Тя затръшна вратата на лимузината пред носа му и нареди на шофьора да потегли незабавно. Дори на погребението на сина си Рон мислеше само за себе си.
През следващите няколко месеца бе толкова потънала в скръб, че не различаваше дните. Живееше в бездната на отчаянието. Само на хартията можеше да довери чувствата си, да се примири с тях. Есето за това, какво е да загубиш дете, бе продадено на едно женско списание и имаше огромен успех. Молеха я да напише и други, ала Ардън нямаше такива амбиции. Имаше чувството, че само запълва времето до собствената си смърт, защото нямаше нищо, за което да живее. Освен другото дете…
Един ден тази мисъл просто я осени. Тя наистина имаше причина да живее. Някъде на света имаше още едно дете. В същия момент реши да го намери. Никога не бе имала намерение да обърква живота му. Не би могла да е толкова жестока към родителите, които бяха направили всичко, за да го имат. Искаше само да го види. Да разбере как се казва, дали е момче или момиче. Бе помолила Рон да й сложи пълна упойка точно преди да роди, за да не си спомня самото раждане и за да не научи неволно нещо за детето, което раждаше за някой друг.
— Какво искате да кажете, как така няма никакви документи? — попита Ардън с чувство на безсилие първия път, когато се опита да получи информация.
Лицето на администраторката не трепна.
— Искам да кажа, госпожо Лоуъри, че вашият картон изглежда е сложен не на мястото си и още не мога да го намеря. Случва се в такава голяма болница.
— Особено когато един влиятелен лекар ви помоли или ви плати да го „сложите не на място“. Освен това името ми е госпожа Джентри!
Навсякъде ставаше същото. Документите за раждането бяха изчезнали мистериозно и от болницата, и от общината. Но за нея изобщо не беше загадка кой бе виновен за тази странна немарливост.
Тя не знаеше кой адвокат се бе занимавал с официалните документи, ала сигурно бе нает от Рон и значи нямаше да й каже нищо. Рон правилно бе предположил, че след смъртта на Джоуи Ардън ще се почувства принудена да намери второто си дете и се бе погрижил никой да не й даде и най-малката информация.
Акушерката, която й помагаше по време на раждането, бе последната й надежда. Намери я в една благотворителна болница, която се занимаваше с аборти.
Позна я още щом я забеляза да излиза един следобед от болницата.
— Помните ли ме? — започна тя без предисловия. Плахите очи на сестрата отскочиха към паркинга, сякаш търсеше начин да избяга.
— Да — прошепна жената уплашено.
— Вие знаете какво стана с моето бебе, нали? — заяви Ардън, макар че само предполагаше.
— Не!
Колкото и искрено да звучеше отговорът, тя разбра, че акушерката лъже.
— Госпожице Хенкок, моля ви, кажете ми всичко, което знаете. Едно име. Моля ви… Само едно име…
— Не мога! — проплака жената и закри лицето си с ръце. — Не мога. Той… той ме наблюдава. Предупреди ме, че ако ви кажа нещо, ще разкаже всичко за мен.
— Кой ви наблюдава? Бившият ми съпруг ли? — Акушерката енергично закима. — С какво ви изнудва? Не се страхувайте от него. Аз мога да ви помогна. Можем да съобщим на полицията…