— Не! Боже мой, не. Вие не… — Тя преглътна риданието си. — Вие не разбирате. Аз бях… Имах проблеми с наркотиците. Той ме уволни от болницата, но ми намери работа тук. И… — Тесните й рамене се разтресоха. — И ме заплаши, че ако някога ви кажа нещо, ще ме издаде на полицията.
— Нали сега сте чиста. Ако вие… — Гласът й угасна, като видя признанието за вина, изписано на измъченото лице на жената.
— Не точно аз. Моят мъж ще умре без… без своето лекарство. Трябва да му го намирам.
Беше безсмислено да продължава. Ардън отново потъна в черното блато на самосъжалението и отчаянието. Точеха се ден след ден, без някаква разлика между тях.
Затова един съботен следобед седеше на дивана в хола си, втренчила невиждащ поглед в екрана на телевизора. Не знаеше колко дълго бе седяла така. Не знаеше и какво гледаше.
Ала изведнъж нещо привлече вниманието й. Едно лице.
Едно лице, към което се насочи камерата. Тя се отърси от тежката си депресия и усили звука. Беше спортно предаване. Събитието на деня бе турнирът по тенис. В Атланта? Някъде. Състезание за мъже.
Откъде познаваше това лице? Красиво. Русо. С широка бяла усмивка. Къде? Кога? В болницата? Да, да! Деня, в който напусна болницата само с чантичката си с петдесет хиляди долара в брой. На стълбите отвън имаше някаква суматоха. Журналисти с микрофони и камери. Телевизионни екипи, които пълзяха по мраморното стълбище, за да намерят по-добро място за снимане.
Бяха се събрали, за да посрещнат една красива двойка, която излизаше от болницата с новороденото си бебе. Високият рус мъж с ослепителната усмивка бе прегърнал покровителствено през раменете дребничката си и също толкова руса жена, която носеше мърдащ бархетен вързоп. Ардън си спомняше радостта, която излъчваха и усети как я прободе завист към любовта, с която мъжът се усмихваше на жената и детето. Очите й се изпълниха със сълзи. Проби си път през тълпата към таксито, поръчано за нея. Бе отказала предложението на Рон да я откара до вкъщи.
Оттогава не се бе сещала за тази сцена. А това бе същият мъж. Заслуша се в думите на коментатора.
— Дрю Макаслин полага героични усилия днес тук след съкрушителната си загуба миналата седмица в Мемфис. Пред последните няколко месеца той е в непрекъснат спад.
— Който до голяма степен е свързан с личната трагедия, която преживя тази година — допълни друг глас зад кадър.
— Без съмнение…
Дрю Макаслин загуби точка и Ардън разчете по устните му една грозна псувня, която не би трябвало да се показва по телевизията. Очевидно и режисьорът прецени така, защото прехвърли на друга камера и показа Макаслин на точката за сервис, съсредоточен върху топката, която методично подхвърляше. Сервисът бе изпълнен безупречно, но страничният съдия не го призна.
Макаслин размаха алуминиевата си ракета към корта и се нахвърли с ругатни и обиди върху съдията. Телевизията благоразумно прекъсна прякото предаване, за да покаже реклама. След като бяха обяснени предимствата на новата американска кола, отново включиха мача.
Ардън поглъщаше всяка дума на коментаторите, които се опитваха да извинят поведението на Макаслин със скръбта му по неговата съпруга, загинала при ужасна автомобилна катастрофа в Хонолулу, където двамата живеели заедно с невръстния си син. Макаслин игра грубо и войнствено и загуби мача.
Когато същата вечер си легна, тя още мислеше за професионалния тенисист и се чудеше защо бе толкова заинтригувана от него, след като го бе виждала само веднъж. Някъде към полунощ й се стори, че го бе виждала повече от веднъж. Седна в леглото. Сърцето й биеше бясно, мислите се блъскаха в главата й и бързо изчезваха.
Отметна завивките, скочи и закрачи из стаята, възбудено удряйки слепоочията си.
— Мисли, Ардън! — заповяда си тя. — Мисли! — По някаква причина бе ужасно важно да си спомни.
Агонизиращо бавно мозайката започна да се сглобява. Тогава я болеше. Светлини, движещи се светлини. Ето, това беше! Возеха я на носилка по болничния коридор, а над главата й проблясваха светлини. Караха я към родилната зала. Всичко бе почти свършило. Оставаше само да роди бебето и щеше завинаги да е свободна от Рон.
Докато я търкаляха през полутъмното фоайе, с крайчеца на окото си зърна една двойка. Светлината се отразяваше от двете им руси глави. Никой от тях не я забеляза. Те се усмихваха, щастливо притиснати един към друг, и си шепнеха нещо възбудено и съзаклятнически. Какво не беше наред в тази картина? Нещо, но какво? Какво?!
— Спомни си, Ардън — прошепна тя, отпусна се на края на леглото и обхвана с две ръце главата си. Те бяха щастливи също като всяка друга двойка, която ще има бебе. Те…