Всичко изведнъж спря. Дишането й. Сърцето й. Водовъртежът на мислите й. След това отново се раздвижи, отначало лениво, а после, когато светлината в края на тунела започна да расте, все по-бързо, докато в съзнанието й избухна заключението. Жената не беше бременна!
Тя нямаше да ражда. Просто седеше отвън, във фоайето, и развълнувано си шепнеше със съпруга си. Около тях витаеше някаква тайна, приличаха на деца, замислили чудесна лудория.
Макаслин бяха богати. Познаваха ги по цял свят. Той бе красив, а Рон й бе казал, че бащата на нейното бебе е красив. И напуснаха болницата с новороденото си дете в същия ден, в който я напусна и Ардън.
Тя бе родила тяхното дете!
Обви ръце около себе си и тържествуващо се затъркаля по леглото. Беше права. Трябваше да е права. Всичко съвпадаше.
Забележимо изтрезня, като си спомни другото, което бе научила този ден. Госпожа Макаслин бе мъртва. Синът на Ардън — спортният коментатор бе споменал, че Дрю Макаслин има малък син — растеше без грижите на любеща майка и с баща, който не бе физически и емоционално устойчив.
Дрю Макаслин се превърна във фикс-идея за Ардън. Месеци наред тя четеше всичко, което можеше да намери за него, минало и настояще, прекарваше цели часове в библиотеката и се ровеше в спортните страници на вестниците, разказващи за дните на неговия подем. В новите вестници четеше за упадъка му.
Един ден прочете, че почти се е оттеглил. Бе цитиран менажера му, който бе заявил: „Дрю знае, че не е във форма. Той ще се съсредоточи върху възстановяването си и ще прекара известно време със сина си в новия им дом на Мауи.“
Тогава започна да крои планове да замине за Хавай и по някакъв начин да се запознае с него.
— И сега, след като се запозна, какво ще правиш? — попита тя образа си в огледалото. Не бе допускала, че ще се поддаде на неговия чар и красота. — Помни защо си тук, Ардън. Бъди безпристрастна — каза на отражението си.
Но то й се подигра от огледалото. Не приличаше на жена, която се мъчи да бъде безпристрастна. Зелената копринена рокля без презрамки дори не се опитваше да скрие фигурата й. Жълтият колан обхващаше тънкия й кръст и привличаше вниманието към заоблените линии над и под него. Кремавото сако само възбуждаше любопитството докъде са голи раменете, които покрива. Вместо бижута носеше цветната гирлянда. Цветята бяха почти същия цвят като колана й. Бе опънала косата си назад в стегнат кок, ала строгостта му се смекчаваше от тежките кичури, които се бяха измъкнали и падаха върху челото и врата й.
Жената, която я гледаше със замъглени зелени очи, имаше вид, сякаш се бе впуснала в бурна любовна авантюра.
— Боже мой — прошепна тя и притисна студените си треперещи пръсти към челото си. — Трябва да престана да мисля за него по този начин. Иначе ще разваля всичко. И трябва да го накарам да престане да мисли за мен като… като за жена.
Трябваше да бъде обезкуражен. Ардън го усещаше с всичките си женски инстинкти.
Той бе обичал жена си. Вероятно все още я обичаше. Но всичко в него говореше за изключителна мъжественост. Не беше от мъжете, които биха живели дълго без допълващото ги женско присъствие.
Искрите, които прескачаха между тях — а тя повече не можеше да се прави, че не ги забелязва — заплашваха да провалят нейния план. А планът й бе да се сближи с него и да спечели доверието му като приятел. Когато докажеше, че няма намерение да застраши отношенията му със сина му, щеше да му разкрие коя е всъщност и да отправи своята молба: „Ще ти бъда вечно благодарна, ако ми разрешиш от време на време да виждам сина си.“
„Запомни това“, напомни си Ардън, когато на вратата се почука. „Безпристрастност“, повтори си отново и изостави всякакви други мисли за Дрю Макаслин.
Оказа се обаче невъзможно да изпълни поетото към себе си обещание, когато той бе толкова красив с тъмносините си панталони, бежовото спортно сако, което бе почти същия цвят като дългата до яката му коса, и светлосинята риза, явно подбрана да е в тон с очите му.
Тези очи я огледаха от главата до петите и обратно. Спряха се за малко върху лицето й и се задържаха в близост до гирляндата. Ардън определено имаше чувството, че гледат не цветята, а формата на гърдите й под тях.
— Ти просто разкрасяваш цветята — подзе той с тон, който потвърди подозренията й.
— Благодаря.
— Няма за какво… — Едва сега вдигна очи към нейните и й се усмихна: — Готова ли си?
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Вечеряха заедно всеки ден от следващите три. Ардън знаеше, че прави трудното невъзможно, но не можеше да откаже поканите му. Двамата с Дрю наистина се сближаваха, ала не по начина, по който трябваше. В нейния план нямаше място за чувства. Затова на четвъртия ден му отказа с неубедителното извинение, че се налага да работи върху очерка си за оцеляването на тропическите видове в нетропически климат — статия, която вече бе изпратила.