Рон никога не бе губил време за любовна игра и никога не я бе питал какво иска. А и на нея вероятно това не би й харесало с Рон. Ала и се струваше, че много би й харесало с Дрю…
— Какво?
— Кое какво?
— Каза ли нещо? — попита Дрю. Очите му бавно оглеждаха лицето й.
— Не — прошепна тя. — Нищо не съм казала.
— Така ли? Стори ми се, че каза нещо… — Сега изучаваше устните й и както се бе изчервила от собствените фантазии, би припаднала от смущение, ако знаеше къде неговото въображение поставяше нейните устни. — Какво искаш да правим?
— Да правим ли? Не знам. Ти какво искаш?
„Господи, не питай!“
— Да отидем да потанцуваме?
— Звучи забавно… — Тя леко се прокашля и ненужно приглади роклята си. Да се движат. Точно от това имаха нужда. Когато стояха неподвижно, дотолкова се записваха един в друг, че не забелязваха нищо наоколо.
— Долу има клуб. Никога не съм ходил, но можем да го опитаме.
— Добре.
Той я поведе по друга стълба с пиринчени перила и в стил от началото на века. Отвори тапицираната врата и бяха посрещнати от усмихната управителка, взрив от дискомузика, шумни разговори, смях и облак тютюнев дим.
Дрю я погледна с безмълвен въпрос. Ардън вдигна очи със същия въпрос. Едновременно се обърнаха и тръгнаха обратно по стълбата. Когато стигнаха до фоайето, и двамата се смееха.
— Сигурно остаряваме — предположи той. — Музиката от това единствено пиано ми звучи по-добре.
— На мен също.
— И не искам да крещя, за да бъда чут… — Наведе се и допря устни до ухото й, за да прошепне: — Може да реша да кажа нещо, което не желая никой друг да чуе. — Когато се отдръпна, горящият в очите му огън засилваше интимността на думите му. По гърба й полазиха тръпки от вълнение. — Искаш ли да пийнеш нещо? Тя поклати глава:
— Защо не ми покажеш басейна?
Хванаха се за ръце, преплетоха пръсти и той я поведе по каменистите пътечки, виещи се през тази истинска райска градина. Алеите бяха осветени от разположени нарядко фенери, чиито пламъци примигваха драматично от вятъра. Плувните басейни, построени на няколко нива около изкуствена пещера от вулканични скали, бяха шедьовър на архитектурата.
Ардън се възхищаваше от всичко, което той й посочваше, ала всъщност не я интересуваше какво точно вижда или чува. Бе чудесно да чува гласа му до ухото си, да долавя аромата на топля му дъх, да чувства силата на здравото му тяло, когато внимателно насочваше крачките й. Сърцето й сякаш биеше с езическия ритъм на прибоя, който се блъскаше в брега само на няколко метра от тях.
В сенките се прегръщаха и си шепнеха влюбени. Явно усамотението бе целта на всеки, който се разхождаше из градината по това време на денонощието. И когато Дрю спря и я привлече зад една скала, тя не се възпротиви.
— Мога ли да ви помоля за този танц? — попита той с шеговита тържественост.
Ардън се засмя и отговори сериозно:
— Да, можете.
Пристъпи към него и за пръв път, откак се познаваха, разбра какво е да го прегръща, да бъде прегръщана.
Дрю я държеше в традиционната поза за валс — едната ръка обвита около кръста й, другата протегната с нейната на височината на раменете. На другото му рамо почиваше нейната ръка. Не можеха да се движат много, без да напуснат скъпоценното скривалище, а и двамата знаеха, че поканата за танц е само извинение да се прегърнат. Затова просто се полюляваха в такт с музиката, долитаща от пианото в бара.
Минутите се нижеха, една песен се сменяше с друга, а те все танцуваха, без да откъсват поглед един от друг. Телата им, външно измамно спокойни, бушуваха отвътре, молеха за по-близък контакт, стремяха се и се огъваха, докато накрая гърдите й се допряха до него.
Той тихо простена и затвори очи от удоволствие. Когато отново ги отвори, нейните очи бяха засенчени от най-крехките, най-дълги мигли, които бе виждал. Искаше му се да ги целуне. Вместо това вдигна ръката си от кръста към гърба й и силно я притисна към себе си.
Тя отвори унесено очи, плъзна дланта си от рамото му към главата и зарови пръсти в русата му коса. Без да отделя поглед от очите й, Дрю поднесе ръката, която държеше, към устните си, леко я целуна и я постави на рамото си. После я прихвана здраво през кръста и още по-силно я прегърна.
— Знаеш колко ми беше трудно да стоя далеч от теб, нали?
— Да — отговори Ардън и се изви към него.