Припряно обясни, че иска да плати за дните, през които е била тук, че ще замине за три дни, но иска да запази стаята си. След като го повтори няколко пъти, най-после я разбраха през врявата. Администраторът намери регистрационния й картон, прекара кредитната й карта през машината си, усмихна й се широко, пожела й приятно пътуване и й благодари, че е била в техния хотел. Ардън се разтревожи да не е решил, че освобождава стаята, ала преди да успее отново да привлече вниманието му, Дрю я извика:
— Ардън, микробусът чака!
— Идвам… — Тя се провря през тълпата, той я хвана за ръка и я задърпа към микробуса.
— Някакви проблеми?
— Не.
— Добре. Едва ще успеем да стигнем.
Чак когато се понесоха към летището, Ардън осъзна, че само след няколко минути ще види сина си. Сърцето й се разтуптя.
— Да не те е страх от летенето? — попита Дрю, погрешно изтълкувал причината за очевидната й нервност.
— Не, нямам нищо против да летя, макар че предпочитам по-големи самолети.
— А аз обичам малките, защото мога да виждам повече. Пък и това летище е само на пет минути от вкъщи, а самолетната компания е добра за човек, който често пътува. Вече познавам почти всички летци.
Летище „Каанапали“, както й бе казал той, не можеше да се сравнява с големите аерогари. Сградата бе горе-долу с размерите на бензиностанция на самообслужване. Но пък гъмжеше от живот. В момента, в който някой самолет кацаше и сваляше своите девет пътника, друг излиташе.
Микробусът рязко спря, Дрю преметна чантата й през рамо, слезе пред нея и й подаде ръка.
— Трябва да са някъде тук… Аха, ето ги! — кимна напред.
Тя пое дълбоко въздух, стисна за миг очи и се обърна. Коленете й трепереха, ала Дрю не забеляза. Той се бе запътил към една малка горичка.
— Мат!
Ардън го видя и сърцето й се преобърна.
Бе облечен с бяла ризка и яркочервени къси панталонки с кръстосани на гърба презрамки. Пухкавите му крачета бяха обути с бели три-четвърти чорапи и бели обувки. Като чу гласа на баща си, той спря несигурно, обърна се, изписка и се втурна към него. Една жена с бяла униформа, широка колкото и висока, се затича подире му с изненадващо малки крачки като за размерите си.
Ардън не виждаше нищо, освен русото момченце, което едва не падна от вълнение, докато стигне до краката на баща си. Дрю го вдигна и го подхвърли над главата си. То се заля от смях.
— Хей, виелица такава, по-бавно, че пак ще си обелиш коленете.
— Хоп, хоп! — извика детето.
— После. Сега се запознай с дамата. Ардън — обърна се Дрю към пребледнялата жена до себе си, — това е Мат.
Тя се опитваше да го погълне целия с ненаситните си очи. Търсеше нещо познато, но не откри почти нищо. На цвят беше като баща си — руса коса, сини очи. Ъгловатата му брадичка смътно й напомни за баща й.
Не забеляза да прилича на нея, ала не можеше да е по-сигурна, че бе неин син. Усети го по напрягането на гърдите си, които сякаш се изпълниха с млякото, на което никога не бе позволено да излезе, по свиването на утробата си при спомена за всяко движение на малките юмручета и крачета. Усети го по копнежа да го докосне, да притисне сладкото му малко здраво телце към себе си.
— Здравей, Мат — успя да произнесе.
Детето я зяпна с интерес.
— Кажи „алоа“, Мат — напомни му Дрю.
— О-а — отзова се то, извъртя се и срамежливо скри лице във врата на баща си.
Дрю обви ръце около него, погали го по гърба и погледна към Ардън над русите му къдрици.
— Още работим върху възпитанието — усмихна се той извинително.
— Господин Макаслин, реших да го оставя да се натича, за да се умори, преди да излети самолетът — съобщи задъхано бавачката.
— Добра идея. Госпожо Лаани, запознайте се с госпожица Джентри. Тя ще е наша гостенка през следващите няколко дни.
— Алоа, госпожо Лаани — промълви Ардън и едва откъсна поглед от вратлето на сина си. На времето обичаше да целува там Джоуи. Както казваше, „за подслаждане“.
Възрастната полинезийка я оглеждаше с откровено любопитство. Изглежда, хареса онова, което видя, защото кръглото й лице разцъфна в широка усмивка:
— Алоа, госпожице Джентри. Радвам се, че идвате с нас. Понякога ми е трудно да се занимавам с двама мъже.
— Чудесно — съгласи се Дрю. — Вашата работа е да се занимавате с Мат. Оставете Ардън да се занимава с мен.
Ардън се изчерви под шапката си, но госпожа Лаани се разсмя от сърце. Ардън веднага я хареса. Въпреки размерите си, тя бе облечена спретнато. Бялата й униформа блестеше от чистота и беше безупречно изгладена. Косата й бе подстригана късо и трайно накъдрена, оформяйки около главата й тъмен ореол със сребърни нишки.