Един от служителите се показа на вратата:
— Господин Макаслин, готови сме да качим на борда вашите гости.
— Натоварихте ли всичкия багаж? — попита Дрю служителя, който провери имената им в списъка на пътниците.
— Да, господине, разбира се.
— Вземете и това — рече той и му подаде чантата на Ардън.
— Нямам нищо против да я взема със себе си в самолета — предложи тя.
— Не, госпожо — възрази чиновникът. — Седалките са много малки. Всичкия багаж се товари отзад.
Един мъж по риза, който според Ардън трябваше да е техният пилот, потупа Дрю по гърба:
— Кога ще изиграем още един мач? Най-после се възстанових от предишния.
Насочиха се към стълбата, като продължаваха да бъбрят. Дрю още носеше Мат на ръце. Ардън не можеше да откъсне очи от него. Беше благодарна, че суматохата около качването в самолета й даваше възможност да го гледа на спокойствие, без някой да забележи.
Госпожа Лаани едва се пъхна през тясната врата на самолета и се разположи на едно от последните места, за да не трябва да се провира през пътеката.
— Искаш ли да седнеш на мястото на втория пилот? — предложи летецът на Дрю.
Той се усмихна по момчешки палаво:
— Знаеш, че това е любимото ми място! — Обърна се към Ардън: — Имаш ли нещо против да седиш до Мат?
Тя само поклати глава, защото нямаше доверие на гласа си.
Седна до прозореца, за да не се чувства Мат затворен. Дрю го закопча на седалката до нея и точно зад себе си.
— Потегляме, немирнико. Ти ще си навигаторът, искаш ли?
Мат се усмихна и показа осемте си бели зъбчета. Но когато пилотът включи мощните двигатели, въодушевлението му угасна, очите му се разшириха, а долната му устна започна да трепери. Ардън сложи ръка на коляното му и когато детето я погледна уплашено, му се усмихна. Дрю се обърна, намигна му и го потупа по главата.
Мат седя тихо, докато самолетът набра височина и той се успокои, че в момента нищо не го заплашва. На борда имаше само един непознат, който веднага заспа.
Както и госпожа Лаани. Мат загуби търпение и започна да се дърпа. Ардън поиска разрешение от Дрю и от пилота и разкопча колана му.
— Само не го оставяй да пълзи много наоколо — предупреди я Дрю. — Ако стане много палав, подай го насам.
— Не, ще се оправя.
Дрю продължи разговора си с пилота, а тя насочи цялото си внимание към Мат. Както бе копняла. Като всяко момченце, той не можеше да седи на едно място — въртеше се на седалката си, опитваше се да стане, залиташе несигурно и пак сядаше. Изучаваше всичко около себе си.
Ардън наблюдаваше всяко негово движение, обожаваше го и го скътваше в паметта си за времето, когато ще трябва отново да се раздели с него. Не бе правила планове за след момента, в който ще види сина си. Но знаеше, че не може да го изтръгне от живота, който има. Не можеше да причини това на баща му и знаеше, че няма да е добре и за самия Мат. Защото в момента тя искаше само да обича Мат, тайно и мълчаливо, ала да го обича така, както само една майка може.
Потупа по скута си и той се поколеба само за миг, преди да припълзи. Огледа я внимателно, посегна към джоба й и пипна с влажния си пръст стъклата на очилата й.
— Благодаря — пошегува се тя и извади очилата да ги почисти. — Между теб и татко ти изобщо няма да мога да виждам с тях.
Мат се усмихна широко и посочи към Дрю:
— Та-ко!
— Да — засмя се Ардън.
Докосна бузата му и се възхити колко е мека. Косата му също. Сега бе почти сребриста, но с възрастта щеше да стане пшениченоруса като на Дрю. Протегна му показалеца си и той го обхвана с мокрите си пръстчета.
— Баба Мравка лазила, лазила и питала: „Къде има едно малко краченце?“ — изрецитира тя и го започна да го гъделичка по коляното, докато той прихна.
После го привлече в прегръдките си и Мат не се дръпна. Стисна го толкова силно, колкото мислеше, че би й позволил. Миришеше на бебешки сапун, на чисти дрехи и на слънце. Госпожа Лаани се грижеше добре за него. Ардън се радваше на жилавото му тяло. Джоуи бе толкова мъчително крехък. Когато се разделеше с Мат, щеше да си тръгне със съзнанието, че момченцето е здраво и нормално.
И като всяко нормално и здраво малко момче той въстана срещу толкова много внимание. Отскубна се, като по пътя отмъкна и шапката й. Тя на игра я нахлупи на главата му, но шапката почти го скри. Вдъхновена, сложи очилата на носа му. Детето трябваше да държи неподвижно главата си, за да не паднат и иззад тъмните стъкла с любопитство гледаше как Ардън рови в чантата си. Когато тя извади огледало и му го показа, Мат извика от радост.
— Та-ко, та-ко! — Изправи се на коленете й и удари Дрю по главата. Шапката и очилата се килнаха, ала той не забеляза. Дрю се обърна и избухна в смях. Мат заподскача и скоро трябваше да бъде укротяван.