След време, когато шапката и очилата му омръзнаха, Ардън ги свали, остави ги на седалката му и отново го привлече в скута си.
Бръмченето на моторите и майчинското й галене по главата го унесоха и след малко главата му тежко се отпусна върху гърдите й. Тя не можеше да повярва, че е благословена да преживее този момент. То бе повече, отколкото се бе надявала. Той я хареса и инстинктивно й повярва, достатъчно, за да заспи на коленете й.
Чувстваше бързите удари на сърчицето му срещу своето и мислеше за неотменната и вечна връзка между тях. В цялата вселена нямаше друга такава връзка като между майка и дете. Тялото й го бе хранило, дишало и за него, защитавало. В гърдите й се надигнаха чувства, които никога не бе познавала.
Дрю ги погледна и се изненада, като забеляза какво внимание отделя Ардън на сина му. Беше изцяло погълната от малката ръчичка, която държеше и леко галеше по пръстите. Сякаш усетила погледа му, вдигна глава и той бе още по-изненадан, че видя в очите й сълзи. Тя му се усмихна нерешително и отново наведе глава към спящото дете.
Пилотът приземи безупречно самолета и рулира към терминала. Веднага щом изключи моторите, се извини и се забърза към задния край, за да помогне на госпожа Лаани да се измъкне. Другият пътник слезе още щом си намери куфара.
Дрю се отпусна на седалката до Ардън. Преди да заговори, я огледа изпитателно.
— Виждам, че вие двамата се харесахте.
— Надявам се. Той е толкова сладък! Чудесно момченце.
— И аз така мисля.
Тя разроши леко русите му къдрици.
— Беше ли добро бебе?
— Ние с Ели нямаше с какво да го сравняваме, но мислехме, че да. Много дълго го чакахме. Не бихме имали нищо против, дори да плачеше през цялото време.
Следващият въпрос бе като стъпка по тънък лед.
— Ели трудно ли го роди?
Последва многозначителна пауза. Ардън продължаваше да гледа спящото дете.
— Не точно — отговори Дрю бавно. — Трудно забременя.
— Аха… — Съвестта й малко се успокои от мисълта, че и той лъже. Колко още можеше да го разпитва, преди да е станал подозрителен? — Прилича ли на майка си?
— Ели беше руса — отвърна Дрю уклончиво. — Ала ми се струва, че повече прилича на мен.
Ардън го погледна и му се усмихна, макар и още през сълзи:
— Като горд баща сигурно си предубеден.
— Сигурно има и такъв момент — съгласи се той шеговито. — Не мога да кажа колко точно прилича на… майка си.
Ардън отвърна очи, за да не се види колко я заболя. Но Дрю забеляза как по бузата й се изтърколи една сълза, вдигна главата й и внимателно я изтри с върха на пръста си.
— Заради сина, който си загубила ли? — Въпросът бе зададен с такава нежност и съчувствие, че в гърдите й разцъфна нова, непозната емоция. Беше направо потресена от нея. Потресена и изплашена.
„Сега, сега!“, каза си. Той й бе дал прекрасната възможност да му разкрие, че точно сега всъщност бе намерила своя втори син, че тя бе родила това момченце, чийто живот Дрю толкова ценеше. Ала думите не искаха да излязат. Той можеше да отскубне сина й от нея и да не й разреши никога вече да го види. Можеше да помисли, че през цялото време го е използвала, за да се добере до него.
А не беше ли точно така?
Не, не! Сега се вълнуваше не само от сина, а и от бащата. Не можеше да нарани Дрю, не и когато току-що отново бе въвел ред в живота си и бе възвърнал самочувствието си. Не. Още не можеше да му признае истината. Когато моментът бе подходящ, Ардън щеше да усети.
— Да — отвърна тихо. — Заради сина, който загубих.
Той кимна с разбиране. Мат дишаше с отворена уста срещу блузата й.
— Намокрил те е — прошепна Дрю в напрегнатата тишина. Не би могъл честно да каже кое му изглеждаше по-очарователно — сладките устни на сина му или сладкото място, където бяха се опрели. Гърдите й бяха бухнали от тежестта на главата на Мат и той копнееше да ги докосне, да усети мекотата им.
— Няма значение… — Наистина нямаше. Тя не би имала нищо против, дори ако детето съсипеше непоправимо всичките й дрехи, стига да продължаваше да го държи в ръцете си.
Като хипнотизирана проследи пръста на Дрю, който посегна към бузата на сина си, погали я и нежно избърса устните му. Очарована и от любовта, която виждаше, и от любовта, която напираше в нея, гледаше как пръстът му бавно продължи към гръдта й. Докосна я, но ако не бе гледала, можеше и да не разбере — толкова леко бе докосването. След това мъчително бавно ръцете му обхванаха главичката на сина му и се опряха на гърдите й.
От треперещите й устни се отрони тих стон. Очите й се замъглиха от напиращите сълзи. Дрю вдигна глава и се вгледа в нея.