Той се наложи. Тя така и не стана голяма тенисистка, ала играеше достатъчно добре, за да я канят на всички турнири, спонсорирани от провинциалния клуб, а това задоволяваше изискванията на Роналд да общува с подходящи според него приятелки като за съпруга на изтъкнат лекар.
После се появи Джоуи и й даде добро извинение да ограничи светския си живот. Джоуи й даде извинения за много неща. Някои от тях би искала да забрави. Би ли могъл синът й, нейният обожаван, болезнено сладък, невинен син да разбере фаталното решение, което промени живота й? Би ли й простил онова, което тя не можеше да си прости?
Бе се молила за неговата прошка в деня, в който спускаха мъничкия му ковчег в късия гроб. Бе се молила и за прошка от Бога заради горчивината, която чувстваше, като гледаше как едно умно, красиво дете угасва в болницата, докато други здрави деца играят, бягат и правят бели.
Отърси се от мислите си, отпи глътка вода и се поздрави наум за начина, по който се държа с Дрю Макаслин. Бе публична тайна, че откак се бе оттеглил в старателно охраняваното си имение на този остров, той избягваше интервюта и всякакъв вид известност.
Дни наред Ардън бе обмисляла как да се доближи до него. По време на дългия полет от континента и дори след пристигането си на Мауи бе отхвърляла план след план. Единственото положително нещо, което бе направила, беше, че се сдоби със стая в курорта и клуба, в който Дрю играеше всеки ден. Спокойствието му бе гарантирано от управата. Днес за пръв път, откакто го наблюдаваше, той не влезе в съблекалнята през металната врата направо от корта.
Единственият й изход бе да не се натрапва, да се появи пред погледа му и да чака да види какво ще стане. Щеше да се преструва, че не му обръща внимание. Не бе трудно да усети, че по-настойчивите му почитателки го дразнеха.
И днес Дрю я забеляза. Тя го разбра инстинктивно. Бе създавала впечатление за незаинтересованост, но наблюдаваше всяко негово движение. Няколко пъти бе погледнал към нея, особено след изпълнение на добър удар. Никога не улови погледа й върху себе си. Една знаменита личност като Дрю Макаслин не бе свикнала да е пренебрегвана.
В неговия случай това самомнение бе оправдано. Русата му коса бе прекалено дълга, ала подхождаше на изисканата му красота. Стройното му тяло не издаваше, че напоследък бе злоупотребявал с алкохола. Загорелите му ръце и крака, които се движеха с точността и силата на добре смазана машина, бяха олицетворение на мъжка грациозност, а русите косми по гърдите му контрастираха с тропическия тен на кожата му. Бе малко по-широк в раменете от повечето тенисисти, но всеки, който бе виждал играта на мускулите му под тениската, с готовност прощаваше този му недостатък.
Беше очевидно, че след трагичната смърт на съпругата му Дрю Макаслин би предпочел жените да не забелязват мъжкия му чар. Не, тя се бе държала точно както трябва, поздрави се Ардън. Днес той я бе погледнал. Може би утре…
— Сигурно имате много приятели и роднини…
Тя се обърна, стресната от мъжкия глас. За свой ужас се оказа точно срещу ципа на чифт къси бели панталони. Пламна и вдигна поглед, за да проследи високото тяло на Дрю Макаслин, облечено в тъмносин екип, закопчан само до средата, така че да открива бронзовите гърди, покрити със златисти косми. Усмивката му бе мечтата на зъболекаря — равни бели зъби и мощна челюст, издаваща упорит характер. Сините му очи бяха точно толкова поразителни, колкото се говореше.
— Моля? — попита Ардън с тон, който се надяваше, че няма да издаде сковаващата я нервност.
— Пишете страшно много. Реших, че това може да са пощенски картички до вкъщи: „Бих искала да си тук“, или нещо подобно.
Гласът му бе чист, ясен баритон, без никакъв акцент и някак странно интимен.
Тя се усмихна, спомняйки си привидното си безразличие.
— Не, не са картички. У дома не ме чака никой.
— Значи никой не би могъл да възрази, ако седна при вас.
— Аз бих могла да възразя.
— А възразявате ли?
Ардън ликуваше, ала не смееше да го покаже. Замълча само за миг, после отговори:
— Не. Струва ми се, че не.
Той хвърли сака си под стола срещу нея, седна и протегна ръка през отрупаната с листи маса:
— Дрю Макаслин.
Тя я пое.
— Ардън Джентри.
Докосваше го! Като гледаше стиснатите им ръце, се замисли какво чудо бе, че това беше техният първи физически контакт, когато…
— На почивка ли сте? — попита той любезно.
Тя пусна ръката му и се облегна назад на стола си, борейки се с чувството на замайване.