— Недей, Дрю. Не сега. Ако някога правим любов, искам всичко да е съвършено. За мен не беше така със съпруга ми. — Преди да успее да каже още нещо, устните му я спряха. Това бе целувка, която обещаваше любов, излизаща далеч извън предишния й опит и най-лудите й фантазии. Когато той най-после се отдръпна, тя продължи с треперещ глас: — Ала дотогава всеки от нас има да води своята лична война. Аз не искам да ме обвиняваш заради чувството си за вина към Ели.
— Не обвинявам теб — прошепна Дрю в косата й. — Обвинявам само себе си.
Ардън се изплъзна от съблазнителната му целувка.
— Нека засега си останем само добри приятели. Моля те.
Той въздъхна разочаровано, но тя разбра, че ще се съгласи. Дрю се усмихна тъжно:
— Караш ме да бъда прекалено твърд… — Зарови нос в ухото й. — Ако не си забелязала, получи се игра на думи…
— Забелязах — отговори Ардън сухо и го отблъсна. — И това е проява на изключително лош вкус.
— Казах ти, че не съм светец.
— В такъв случай по-добре да се спася с бягство, докато още не съм загубила целомъдрието си. Утре кога ще тренираш?
Уговориха се сутринта да се срещнат и набързо да изпият едно кафе, преди да отидат на кортовете.
До вратата той собственически я хвана за ръката и леко я стисна. Очите му се спряха върху гърдите й. Тя заби поглед във врата му.
— Ардън, наистина ли вярваш, че ще си останем само добри приятели?
Тя се вгледа в чувствената извивка на устните му.
— Не.
— Аз също — отговори Дрю с натежал от копнеж глас.
Следващата сутрин, когато се срещнаха, се държаха съвсем приятелски. Напрежението от предишната нощ се бе разсеяло. Дрю я поздрави весело и леко я целуна по устата.
Стигнаха до кортовете в уреченото време и той я представи на партньора си. Барт Самсън беше бивш професионалист, по-възрастен от Дрю с петнадесет години, ала все още можеше да играе доста прилично.
Играеха на общинските кортове, което я изненада, но тя не каза нищо. Седна на една от изпочупените пейки да гледа. Бе взела със себе си бележник и писалка за в случай, че й дойдеше настроение да работи върху някоя статия, ала не записа почти нищо. Изключителната игра на Дрю бе приковала вниманието й.
— Благодаря за тренировката, Барт — кимна Дрю, когато свършиха и се запътиха към паркинга.
Барт изтри лицето и врата си с една кърпа.
— Аз ти благодаря. Разби ме, обаче направихме голям тенис! — Погледна към Ардън и предложи: — Защо утре да не се срещнем на „Уаяли“? Тук — посочи към далеч не съвършения корт — не е мястото, където би трябвало да играе някой от твоя калибър. Всички в клуба ще се радват да те видят отново.
— Благодаря, но не. Не още… — Дрю хвана Ардън за ръката. — Ако ти не искаш да играеш с мен тук, разбирам — добави той студено.
— Не го заслужавам — отвърна Барт тихо и без злоба.
— Значи утре в осем тук. — Кимна на Ардън, седна в мерцедеса си и отпраши.
Бяха стигнали почти до хотела, когато Ардън попита:
— Вие с Ели сте били членове на клуб „Уаяли“, нали?
— Да — отговори Дрю и за миг отклони поглед от пътя. — Защо?
— Нищо. Просто се чудех.
На следващия светофар той се наведе към нея:
— Това, че не искам да играя там, няма нищо общо нито с Ели, нито с теб, нито че старите приятели ще ни видят заедно. Те всички ще ти се зарадват, сигурен съм. Причината да не искам да играя там е, че последния път много се изложих. Още не съм готов да се покажа пред компанията от клуба. Доволна ли си?
— Не съм доволна. Трябва да се върнеш и да играеш там с високо вдигната глава. Поговори със старите си приятели. Ти няма от какво да се срамуваш.
Той я погледна, неохотно признавайки правотата й и благодарен за доверието й в него.
— Целуни ме…
— Не.
— Защото съм потен и прашен ли?
— Не, защото преди около тридесет секунди светна зелено и всички коли зад нас свирят.
Дрю изруга тихо, отпусна спирачката и продължи към хотела, мръщейки се на смеха на Ардън.
В момента, в който отвориха вратата на апартамента, разбраха, че нещо не е наред. Мат, облян в сълзи, се втурна с протегнати ръце към баща си.
Дрю го грабна.
— Какво, по дяволите…
— Госпожо Лаани! — извика Ардън и бързо прекоси стаята. Жената лежеше по гръб на дивана и стенеше жалостиво. Едната й ръка закриваше очите, другата бе притисната към корема. — Госпожо Лаани — повтори тя, коленичи до дивана и я докосна по рамото, — какво ви е?
— Много ми е зле — изохка икономката. — Детето, Мат, той е гладен и мокър, но… Много се извинявам, господин Макаслин — занарежда тя, когато Дрю влезе в полезрението й. — Не можах да стана. Стомахът ми… — Отново затвори страдалчески очи.