Мат бе спрял да плаче и хълцаше на рамото на Дрю.
— Може би трябва да отидете на лекар. Да не е апендицит?
— Не, оперирана съм много отдавна. Това е… В дома на сестра ми всички бяха хванали този вирус. Не искам да заразя и Мат.
Ардън бе трогната от загрижеността й за детето.
— Не се безпокойте за него, той ще бъде наред. Трябва да направим нещо за вас. Мога ли да ви помогна?
— Вие сте добра жена — прошепна госпожа Лаани и стисна ръката й. — Благодаря, ала не искам нищо, освен да се махна оттук, за да не ви заразя всичките. Господин Макаслин, обадих се на сестра ми и попитах дали мога да остана у тях, докато се оправя. Зет ми ще дойде да ме вземе. Много ми е неприятно, че ви изоставям, но…
— Няма нищо — намеси се отново Ардън. — Аз ще се погрижа за Мат. Кога ще дойде зет ви?
— Вече трябва да е долу.
— Дрю, дай ми Мат да го нахраня. Ти помогни на госпожа Лаани да слезе до колата. Това ли е нейната чанта? Ето, вземи я.
— Да, госпожо — поклони се той и тръгна да изпълнява нарежданията й. Колкото и да бе разтревожен за винаги здравата си икономка, се развесели от начина, по който Ардън пое командването.
Когато се върна, очите му още светеха. Ардън хранеше Мат с каша. В апартамента имаше малък хладилник, който госпожа Лаани бе заредила със сок, мляко, плодове и сирене, за да не се налага да водят Мат в ресторанта за всяко ядене. Управата на хотела им бе предоставила също чинии и прибори.
— Как е тя? — попита Ардън.
— Зле, но е доволна, че се отделя от Мат. Това беше най-голямата й тревога. Смята, че ако преживее следващите двадесет и четири часа, ще оживее.
— И аз така мисля. Вероятно е просто вирус.
— А междувременно…
— Аз ще се грижа за Мат.
— Не мога да ти позволя.
— Защо? Нямаш ли ми доверие?
— Имам ти доверие, ала не съм те довел тук като бавачка.
Грейнала от удоволствие, със своето дете в скута си и с мъжествено красивия му баща, тя наклони глава и попита дяволито:
— А за какво всъщност ме доведе?
— За да те прелъстя…
Ардън се разсмя.
— Е, преди да продължиш, защо не си вземеш един душ?
Той огледа просмуканите си от пот дрехи и се усмихна сконфузено:
— А, да. Може би е добра идея.
Докато излезе от банята, тя бе измила и облякла Мат.
— Ако почакаш няколко минути, и аз ще се приготвя. — Бе му казала, че й трябват някои неща за Мат и бяха решили да минат по магазините. — Ще прескоча до стаята си и веднага се връщам.
— Исках да поговорим за това.
— За кое? — спря вече извън вратата Ардън.
— За твоята стая. Няма ли да е по-удобно, ако се пренесеш тук?
Тя го погледна подозрително:
— По-удобно за кого?
Усмивката му я огря като слънце.
— За теб. И за Мат, разбира се.
— А, да, разбира се.
— Помисли за това… — сви Дрю рамене с престорена небрежност.
— Вече помислих. Отговорът е не.
След десет минути Ардън слезе във фоайето. Изглеждаше удивително добре като за малкото време, което имаше да се облече.
— Харесват ми тези блузки, които носиш — прошепна той в ухото й и преметна ръка през раменете й. Мат крачеше важно на няколко крачки пред тях.
— Това е плажна рокля — усмихна се тя.
— Да, но е със същата кройка, както блузата, която носеше в деня, когато отидохме да обядваме заедно. Хареса ми, защото…
— Знам. Вече ми каза.
— Защото…
— Защото е висша мода.
— Защото подчертаваше извивката на гърдите ти. Както сега.
— Престани! — опита се Ардън да прозвучи възмутена, ала не успя.
— Добре, ще престана. Но единствено защото ония двама моряци така са те зяпнали, че ми се иска да им блъсна главите една в друга. Само това им липсва, да се любуват на влажния ти поглед — най-изразителната покана, която съм виждал. Един мъж би трябвало да е сляп, за да не я забележи! — Само дето не изръмжа на нещастните моряци, докато минаваха покрай тях. После изсъска в ухото й: — Краката ти също са страхотни…
Тя се разсмя.
Дрю бе много раздразнен, че едно от нещата в списъка бяха памперси.
— Запасите на Мат свършват — обясни Ардън.
— Искам да го отуча от памперси, ала госпожа Лаани все казва, че е още малък за гърне.
— Права е. Ако се опитваш да го насилваш да се научи, може да го травматизираш.
— Знам — изръмжа той и пъхна юмруци в джобовете на тъмносините си панталони. — Само че ще разбера, че имам син, когато можем заедно да отидем в мъжката тоалетна.
Тя завъртя очи към небето.
— Мъже! Просто не мога да повярвам. Не помня колко пъти съм го преобувала, два пъти съм го виждала във ваната. Той наистина ти е син, а не дъщеря.
Дрю вдигна шеговито вежди:
— Мислиш ли, че е наследил нещо от мен?