— Признавам се за виновен.
— Сетих се и сама.
— Но Мат веднага хареса идеята.
— Бащичко!
Той заобиколи и седна до нея на кърпата. Мат бе изтупуркал до водата и нерешително газеше във вълните.
— Доколкото си спомням, ти казах да облечеш нещо по-скромно. Ако това е твоята представа за скромно, значи имаш нужда от нов речник.
Напук Ардън си бе сложила най-крещящия бански костюм, който имаше — плетен, от черна памучна прежда, избродиран с пъстри цветя. И горнището, и долнището се състояха от по две триъгълничета, съединени с тънка лентичка.
— Никой не ми е досаждал. Досега… — добави тя многозначително.
— Аз досаждам ли ти? — Прелъстителната нотка в гласа му и начинът, по който очите му погълнаха тялото й, я пратиха направо в ада.
Ала преди да успее да измисли подходящ отговор, откъм хотела се разнесе глас:
— Дрю! Дрю, това ти ли си?
Той зашари с поглед из тълпата да види кой го вика и когато го позна, по лицето му се изписа смесица от досада и безпокойство. Изправи се вяло и помаха с ръка.
— Веднага се връщам. Ще имаш ли нещо против да наглеждаш Мат?
— Ни най-малко — отговори Ардън, разтревожена повече от тъмната сянка, спуснала се върху лицето му, отколкото от немирното момченце.
Дрю изруга наум и се запровира между налягалите хора към стълбите, водещи към терасата над басейна. Точно този ли трябваше да го забележи? Последният човек, когото би искал да срещне — Джери Арнълд, менажера на тениса в клуб „Уаяли“.
— Здравей, Джери — провикна се той и протегна ръка.
— Дрю! Господи, колко се радвам да те видя! — Мъжът стисна силно ръката му. — Изглеждаш много по-добре, отколкото последния път, когато те видях.
— Е, това не е кой знае какъв комплимент, нали? — усмихна се Дрю мрачно. — Последния път, когато ме видя, ме хвана за яката и ме изхвърли от съблекалнята, като ме помоли никога вече да не се връщам. Не бях толкова пиян, че да не помня.
Джери Арнълд бе с една глава по-нисък от Дрю и много по-набит. На времето бе играл професионално, но преди треньорите или някой друг внимателно да му го каже, бе разбрал сам, че нещо не му достига, за да играе състезателен тенис. Бе се отказал с достойнство от мечтата си и се бе заел да работи с истинските професионалисти.
— Извинявай, Дрю, ама ти не ми беше оставил никакъв избор.
— Не те обвинявам. Трябваше да ме изключиш от клуба.
— Не можех — усмихна се мъжът и потърка изразително брадичката си. — Имаш много гадно дясно кроше.
Дрю се засмя тихо:
— Бях избухлив и невъзпитан. Ти извинявай.
— Мразя да гледам как пропада талант като твоя… — Очите му изпитателно се впиха в неговите. — Чувам страхотни неща.
— Така ли? Какво?
— Че се връщаш.
— Вярно е.
— Докажи го.
Дрю наблюдаваше как Ардън и Мат се боричкат в пясъка. Тя имаше стройни бедра и красиво заоблен ханш. Само предизвикателство като думите на Джери можеше да го накара да откъсне очите и вниманието си от тях.
— Какво каза?
— Казах да докажеш, че се връщаш.
— Как? Като дойда отново в клуба? Барт Самсън вече ми го предложи днес сутринта и аз му отказах.
— Като дойдеш отново в клуба… и изиграеш един благотворителен мач. Утре.
Устата на Дрю пресъхна. Несъзнателно сви ръцете си в юмруци.
— Не мога — прошепна той ужасен.
— Можеш. Трябва. Очаквахме да пристигне Макенроу. Парите ще са за лечение на болните от мускулна дистрофия. Петдесет долара билета. Но той си изкълчил палеца в…
— Да, четох…
— И треньорът му забранил всякаква игра, дори демонстрационни мачове. Имам нужда от теб, приятел. А и ти имаш нужда от този мач.
— Глупости, нямам.
— Глупости, имаш. Все някога трябва да започнеш, Дрю. Докажи на всички онези, които нямаха вяра в теб, че можеш да се изкачиш отново направо сред най-силните.
— Не тази година. Може би догодина… — Не можеше да понася как вътрешностите му се преобръщат, как дланите му лепнат от пот, не можеше да понася парливия вкус на страх в устата си.
— Както ти казах, все някога трябва да започнеш. Говорих с Барт. Той ми спомена, че си тук. Каза ми, че тази сутрин си му взел здравето, че не е успял да върне и половината ти сервиси.
— Ти какво, клакьор ли си ми? Защо ме каниш да играя — защото ти трябва известно име на корта, за да спасиш положението ли, или защото наистина си загрижен за обърканата ми кариера и неясното ми завръщане?
— И двете… — Мъжът го погледна право в очите. Беше откровен до грубост. Дрю би могъл да оцени поне това.
Той пръв отклони поглед.
— Не знам, Джери…