Ако търсеше съжаление, трябваше да го потърси някъде другаде. Според нея това бе последното, което му трябваше.
— Жалко, че не можеше да е някой не толкова страшен, колкото Гонсалес. Тогава хората, спортните коментатори и всички останали щяха да кажат, че играеш разсъдливо и без рискове, че не смееш да лапнеш лъжица, която не е за твоята уста.
— Щяха да кажат, че съм страхливец! — Дрю яростно набоде парче месо на вилицата си и го размаха пред лицето й: — Не, може пък да е добре, че е Гонсалес. Поне не могат да ме обвинят, че ме е страх да играя.
Очите му светнаха отмъстително, ала като видя разбиращата усмивка на Ардън, изражението му се смекчи и наведе заплашителната вилица към чинията си.
— Кога ще се обади твоят приятел?
— В осем часа.
— Тогава по-добре да се връщаме в апартамента — предложи тя и избърса картофеното пюре от устата на Мат.
Бяха вечеряли рано, за да го сложат навреме в леглото. Уморен от дългия ден, той бе повече от готов да си ляга, още щом се върнаха в апартамента. И докато помагаше на Ардън да го приготви за сън, Дрю си блъскаше главата над своята дилема. Загасиха лампата в спалнята, върнаха се в хола и в същия момент телефонът иззвъня.
Дрю замръзна, гледа го няколко секунди, после нарочно бавно прекоси стаята и вдигна слушалката:
— Ало! — извика той. — О, здравейте, госпожо Лаани… Ардън забеляза как раменете му се отпуснаха от облекчение, но и тя усети, че напрежението й спада.
— Много се радвам да го чуя. Липсвахте ни, ала Ардън чудесно се оправя с Мат… — Дрю я погледна през рамо и й намигна. — Е, само ако сте сигурна, че сте съвсем добре. Не бързайте заради нас… Не, това ме устройва. Всъщност, утре може да имам мач, така че ще е хубаво да има кой да се грижи за него… Добре… Починете си тази нощ и ще се видим утре. — Той затвори. — Госпожа Лаани каза, че утре може да се върне. Ще дойде сутринта и ще отидат с Мат на пазар. Сестра й ще ги кара.
Ардън почувства как я пробожда остро разочарование. С удоволствие би отишла с тях на пазар. Никога не бе имала възможност да избира дрехи за сина си. Но знаеше, че няма как да го уреди. Освен това, ако Дрю бе решил да изиграе въпросния мач — нещо, в което тя бе сигурна, — искаше да бъде там.
— Ще ти кажа лека нощ, Дрю.
Той се спря и я погледна изненадано:
— Сега? Ами то още няма…
— Знам, обаче ти имаш нужда да останеш сам, за да помислиш.
Дрю прекоси стаята и обви ръце около кръста й.
— Държа се като луд, откакто говорих с Джери. Извинявай, не исках да те пренебрегвам. Нали не се сърдиш?
— Разбира се, че не. Вярвай ми поне малко. Ти се опитваш да вземеш съдбоносно решение. Съвсем разбираемо е, че си отвлечен.
— Но аз не искам да се отвличам от теб — прошепна той и скри лице във врата й. — Имам нужда от твоя съвет и подкрепа. Остани с мен…
— Не. За такова нещо никой не може да ти помогне.
Колко добре знаеше Ардън какво значи да вземеш толкова важно решение! Нощта, през която бе кръстосвала стаята си от залез до изгрев, опитвайки се да реши дали да приеме предложението на Рон, бе най-самотната и най-страшна нощ в живота й. Отговорността тежеше единствено върху нейните рамене. Никой тогава не можеше да реши вместо нея, както никой сега не можеше да реши вместо Дрю. И тя нямаше да му служи за патерица. Този път трябваше да се изправи сам, иначе можеше никога вече да не се изправи.
— Какво да правя, Ардън? — попита той и зарови глава в косата й.
Тя го отблъсна.
— Искаш ли отново да играеш професионален тенис?
— Да, докато се оттегля на върха на славата, а не защото вече не ме бива. Спортният живот е кратък. Винаги има други по-млади и по-добри. Примирил съм се с това. Ала не исках да си отида с подигравки.
— В такъв случай мисля, че знаеш какво трябва да направиш.
— Трябва да играя! — По лицето му се разля широка усмивка. — Ще играя!
Телефонът отново иззвъня и сега вече нямаше съмнение кой се обажда.
— Лека нощ — каза Ардън, вмъкна се в стаята и затвори вратата зад себе си.
Не чуваше какво говори Дрю, но долови твърдостта в гласа му. Усмихна се, взе бележника и химикалката си и започна да нахвърля идеи за статия за кулинарния раздел на „Лос Анджелис Таймс“ върху някои прости полинезийски рецепти.
Когато се събуди, кошчето на Мат бе празно. Ардън седна в леглото и бързо премигна, опитвайки се да се ориентира в непознатата стая. Отметна завивките, отиде до прозореца и погледна иззад завесата. Още не бе разсъмнало. Спокойният океан отразяваше розово-виолетовото небе.
Вратата на спалнята бе отворена. Тя мина на пръсти през хола и надзърна през зеещата врата на другата спалня, в която вместо две единични имаше голямо двойно легло. Мат се бе сгушил до баща си. И двамата спяха дълбоко.