— Донякъде. Съчетавам работата с удоволствието.
Дрю направи знак на сервитьора и кимна към чашата й:
— Искате ли още нещо?
— Ананасов сок.
— Наистина не сте оттук. Още не ви е омръзнал.
Би предпочела да не бе толкова хубав, когато се усмихваше. Откровеното му физическо привличане я разсейваше от причината, поради която искаше да се запознае с него, да спечели доверието му, да стане негов приятел, ако бе възможно.
— Ананасов сок за дамата, а за мен четири чаши вода, моля.
— Да, господин Макаслин. Днес играхте добре.
— Благодаря. Побързай с водата, умирам от жажда.
— Да, господине.
— Наистина играхте добре — отбеляза Ардън, когато келнерът отиде да изпълни поръчката.
Той я погледна.
— Не мислех, че сте забелязали мача.
— Трябваше да съм сляпа и глуха, за да не го забележа. Не разбирам много от тенис, но знам, че сега играете много по-добре, отколкото преди няколко месеца.
— Значи знаете кой съм?
— Да. Виждала съм ви един или два пъти по телевизията. — Дрю доби по момчешки обиден вид и тя се усмихна: — Вие сте знаменитост, господин Макаслин — прошепна Ардън окуражително. — Хората по цял свят знаят името ви.
— И повечето от тях не се стесняват да ме зяпат, когато съм пред публика. — Това бе едно едва намекнато предизвикателство.
— Като вашата агитка ей там — кимна тя към оградата отсреща. Почитателките му вече се бяха разпръснали.
Той изпъшка:
— Ще повярвате ли, че започнах да работя тук, защото ми беше обещана анонимност и спокойствие? Освен това тук е най-добрият корт на Мауи. Обаче не бяхме предвидили, че гостите на курорта имат достъп до кортовете. Когато се разчу, че тренирам… — Въздъхна измъчено. — Виждате какво става.
— Повечето мъже биха се поласкали от такова обожание.
Дрю се усмихна подигравателно и бързо смени темата:
— И какво е това все пак? — посочи към разпилените по масата листи.
— Бележки. Аз съм писател на свободна практика.
Отдръпването му бе незабавно и осезателно, въпреки че не се помръдна. Очите му станаха студени и твърди. Чувствените му устни се свиха печално. Пръстите му гневно се свиха около запотената чаша с вода, която келнерът бе оставил.
— Разбирам — произнесе той напрегнато.
Ардън сведе поглед към листите под чашата с ананасов сок.
— Струва ми се, че не разбирате. Аз съм писателка, не журналистка. Не съм тръгнала за интервю. А и вие започнахте този разговор, господин Макаслин, не аз.
Тя не чу отговор и го погледна. Дрю беше отново предишният, леко усмихнат, дружелюбен, макар и малко неспокоен, също като нея.
— Моля ви, наричайте ме Дрю.
— Добре, Дрю. А аз съм Ардън.
— Какво пишете? Романи ли?
— Не още — засмя се тя. — Може би някой ден. Засега опитвам от всичко, докато си намеря мястото. Винаги съм мечтала да дойда на тези острови, но така и не съм успявала. Реших да напиша няколко очерка, за да поема разноските по пътуването. Така ще мога да остана по-дълго и няма да се тревожа за банковата си сметка.
Харесваше му звукът на гласа й и начина, по който накланяше главата си първо на една страна, после на друга, докато говореше. От това тъмната й коса се люшкаше над врата и голите й рамене. Океанският бриз развяваше позлатените от слънцето кичури и игриво ги хвърляше в лицето й, явно прекарало на островите достатъчно време, за да поруменее, ала не толкова, че да добие грубия загар, който той смяташе за отблъскващ. Ардън Джентри имаше кожа, която на човек му се искаше да докосне. И коса. И устни.
Дрю се прокашля.
— Очерци за какво?
Тя започна да му обяснява, че пише един материал за туристическата страница на „Лос Анджелис Таймс“, друг за някакво модно списание. Смяташе също да вземе интервю от местен ботаник и да напише статия за популярен вестник по градинарство. Той почти не я слушаше.
За пръв път, откак срещна Ели, се случваше някоя жена да го заинтригува. Това го изненада, защото никога не би допускал, че ще иска отново да се обвърже. Не че би се стигнало до нещо повече от едно питие или един обикновен разговор. Но след като се запозна с Ардън, почувства, че някой ден може да преодолее смъртта на Ели и да потърси друга женска компания.
Не можеше да не почувства женствеността на Ардън Джентри. Би трябвало да е сляп. Тя бе красива жена. В нея имаше някаква спокойствие, което му допадаше. Опита се да се съсредоточи върху това и върху мекия й глас и да не обръща внимание на другите й качества.
От момента, в който седна, се мъчеше да не гледа гърдите й и да не се чуди дали стегнатата им форма се дължи на сутиен без презрамки под зелената плажна рокля, или това бе естествената й фигура. „Какво толкова? Защо пък да не погледнеш?“