— Но аз не съм напускала! — възрази тя. — Казах на господина, че ще се върна. Платих за стаята само за да не помислите, че съм се измъкнала!
Грешката била изцяло тяхна, ала вече били дали стаята на друг гост, който имал намерение да остане два дни.
— Стаята ми харесваше, но след като вече сте настанили друг, нищо не може да се направи. Дайте ми друга стая. Много съм уморена…
Имало още един неприятен проблем. Хотелът бил пълен.
— Искате да ми кажете, че нямате една-единствена стая, в която да ме настаните, след като сте ме изхвърлили от моята?
Много се извиняваха, ала изглежда положението бе точно такова. С удоволствие щяха да се обадят в някой друг хотел и да видят къде могат да я настанят. После щяха да са щастливи да я откарат дотам с микробуса.
— Благодаря — отвърна Ардън напрегнато. — Ще почакам тук… — Посочи към няколко фотьойла, които се виждаха от рецепцията прекалено добре, за да не можеше след време да й излязат с извинението, че са я забравили.
Мина половин час, но резултатите бяха обезкуражаващи.
— Навсякъде, където звъним, е пълно. Продължаваме да се опитваме.
Тя се бе отпуснала на облегалката и обмисляше какво може да направи, когато изведнъж подскочи. През вратата на хотела влезе Дрю, стиснал решително устни. Бе облечен както обикновено с шорти и с яке, което както обикновено бе разкопчано до средата. Бе се изкъпал след изтощителния мач, ала косата му бе разбъркана от вятъра. На ръката му имаше страшна на вид рана.
Той спря пред нея, сложи ръце на кръста си и я изгледа свирепо:
— Прерових два острова да те търся. Къде, по дяволите, изчезна след мача?
— Мисля, че отговорът е очевиден.
— Не се прави на много остроумна. Защо избяга?
— Защо ли? Защото сутринта се скарахме… — Ардън се изправи и му отвърна със също толкова твърд поглед: — Исках да се махна от хулиганското ти поведение и от лошото ти настроение.
Устните му се извиха в усмивка:
— Трябва по-често да се сърдиш. Очите ти стават много хубави.
Тя бе готова отново да избухне, но я прекъснаха:
— Госпожице Джентри! — Управителят припкаше към нея, размахвайки лист хартия. — Намерихме ви стая…
— Задръжте си я! — отсече Дрю и едва не изпепели с поглед нещастния човечец.
Той предпазливо погледна към Дрю и вдигна въпросително поглед към Ардън:
— Ала госпожица Джентри спомена, че иска стая и…
— Казах да си я задържите! — Дрю отново се обърна към нея. — Тя идва с мен! — Погледът му се смекчи и добави по-тихо: — Моля те…
ОСМА ГЛАВА
Той прие потресеното й мълчание като съгласие. Преди да е разбрала какво става, Дрю раздаваше заповеди вещите й да се изнесат от офиса и да се сложат в багажника на колата му, паркирана отпред. Взе от нея сака, с който бе пътувала до Оаху, обви ръка около рамото й и я поведе към вратата. Персоналът не можеше да бъде по-услужлив — веднага се втурнаха да носят багажа, като през цялото време се извиняваха, че са създали неудобство на приятелката му.
Ардън се остави да бъде настанена на предната седалка, но седеше с ледено достойнство, докато не се отдалечиха от входа на хотела и поеха по тъмното шосе.
— Дрю, нямам намерение да споря с теб. Няма да дойда у вас. Моля те, закарай ме в някой друг хотел. Аз ще си намеря стая.
— И аз няма да споря. Пълна лудост е да обикаляш цяла нощ и да се опитваш да намериш къде да спиш, когато аз имам три или четири свободни стаи. Освен това, няма да ти струва нищо.
— Нищо ли? — наежи се тя.
Той рязко спря на едно тясно отклонение на магистралата и Ардън политна напред. В следващия момент се оказа притисната към него.
— Не, не нищо. Ще струва… — Хвана я за брадичката и наклони глава към нея. Езикът му внимателно разтвори устните й и започна да се движи в онзи възбуждащ ритъм, който винаги разпалваше у нея огъня на страстта. Тя усети как тялото й се разтапя от неговата сила и същевременно се стопява и намерението й да го изостави.
Дрю най-после вдигна глава и нежно отметна кичур тъмна коса от бузата й.
— Смятай, че наемът ти е платен за толкова време, колкото пожелаеш да останеш.
— И няма да искаш никакви други компенсации?
Очите му се спряха на лицето й, плъзнаха се надолу по шията и се върнаха върху устните й.
— Не, освен ако ти решиш да ми направиш подарък — подарък, който знаеш, че искам, ала никога не бих взел или изтъргувал.
Ардън докосна косата му, после прекара пръст по веждите му.
— Ти игра… — Гласът й пресекна от напиращите чувства, като си спомни великолепния му последен опит да спаси топката. — Ти игра изумително. Бях толкова горда с теб.