— Защо тогава избяга от мен, Ардън? Не знаеше ли, че когато мачът свърши, исках да съм с теб повече, отколкото с който и да е друг на света?
— Не, не знаех. Ти беше толкова сърдит след… — Тя сведе очи с несъзнателно прелъстителен жест, от който кръвта му закипя. — След онова, което се случи сутринта… Мислех, че всякакви приятелски чувства между нас са вече минало. Не можех да не дойда на мача, но смятах, че не искаш повече да ме виждаш.
Той поднесе ръката й и я притисна към устните си.
— Бях бесен. Ала ти трябва да приемеш, че когато един мъж е… ъъъ… готов да прави любов, както бях аз, и в същия момент го отхвърлят, не можеш да очакваш от него да е в най-доброто си настроение. По дяволите, защо да не наречем нещата с истинските им имена? Аз се страхувах, страхувах се до смърт да играя с Гонсалес този мач.
— Към края на мача Гонсалес се страхуваше от теб.
Дрю се усмихна широко:
— Благодаря ти, но в момента не става дума за това. Въпросът е, че ти се извинявам за тазсутрешното си избухване. Ти, разбира се, имаше пълното право да кажеш не.
— Не трябваше да допускам нещата да стигнат дотам.
— Следващия път хубавичко си помисли. Не съм сигурен какво щеше да стане, ако госпожа Лаани не беше почукала на вратата… — Устните му отново уловиха нейните. Сега Ардън не се поколеба нито за миг, преди да отвърне на целувката.
— А какво ще каже тя, като разбере, че ще ви гостувам? Макар и само за тази вечер. Утре ще трябва да си потърся друга стая.
— Имам дванадесет или четиринадесет часа, за да те разубедя — отвърна той весело, намести се зад волана и запали. — Колкото до госпожа Лаани, тя цял ден ми хвърля свирепи погледи с нейните лъскави очи, ръмжи, вместо да говори и по всякакъв възможен начин ми показва неодобрението си, задето съм те накарал да избягаш.
— Те с Мат успяха ли да напазаруват?
— Ако съдя по броя на пакетите, които донесоха, бих казал, че да — засмя се Дрю. — Между другото, следобед Мат отиде до вратата на твоята стая, взе да тропа и да вика: „А-дън, А-дън“. От този момент госпожа Лаани започна да сумти възмутено всеки път, когато погледнеше към мен.
Ако у Ардън все още бяха останали някакви съмнения, те се изпариха, когато чу, че бе липсвала на сина си. Как можеше да се откаже от възможността да поживее с него дори за малко?
Можеше ли по-късно някой да я обвини? Не бе накарала насила Дрю да я покани. Как би могла да откаже? Не си ли бе извоювала привилегията да е за малко със сина си? Не й ли даваха право на нещо всички онези душевни терзания, всички въпроси какъв е и къде е, всичките онези ужасни мигове, през които не можеше дори да си го представи?
А Дрю… Тя го обичаше така, както никога не си бе представяла, че ще обича мъж — интелектуално, духовно и физически. Нейната любов въвличаше цялото й същество, всичко, което бе Ардън Джентри. Една любов без надежда, без бъдеще, ала това не я правеше по-малко истинска, по-малко страстна. Следващите няколко дни — защото тя всъщност не вярваше, че ще си тръгне на сутринта — трябваше да й стигнат за цял живот. Нямаше да се откаже от тях. Заслужаваше малко егоизъм.
Влязоха в имението откъм задната му част, защото предната бе обърната към Тихия океан. Това бе западният бряг на Мауи. Минаха през желязна порта, която се отвори с дистанционно управление от колата и автоматично се затвори след тях.
Ливадата плавно се спускаше към плажа. Вече бе притъмняло, но Ардън виждаше сенките на смокиновите дървета, които се издигаха като гигантски чадъри. Въздухът бе напоен с мирис на цветя. Огромни олеандри обграждаха имението и го скриваха от света.
Самата къща — доколкото можеше да се види зад цъфтящите храсти — изглеждаше комбинация от тухлени стени и стъкло. Широки тераси водеха към стаите, отворени за вечерния въздух и свежия океански бриз.
— Страхотна е — възкликна Ардън и слезе от колата, без да дочака Дрю да дойде да й отвори вратата. Вятърът разпиляваше косите й и изпълваше ноздрите й с аромат на цветя и море.
— Купих я от пръв поглед. Влез. Ще изпратя Мо да вземе багажа ти.
Поведе я край къщата откъм страната на океана. Влязоха в хола през врата в стъклената стена. Щорите, които сега бяха вдигнати, можеха да осигурят усамотение и защита от вятъра. Покритият с каменни плочки под бе излъскан до блясък. Мебелите внушаваха уют. Тапицерията бе кремава, с ярки разноцветни възглавници. Из цялата стая имаше саксии и вази със свежи цветя. В единия ъгъл с достойнство тъмнееше абаносов роял, другият бе запълнен с камина. Масите бяха от стъкло и дърво, обточени с месинг. Това бе една от най-красивите стаи, които Ардън някога бе виждала, и определяше облика на цялата къща.