Обмисли въпроса и реши, че няма нищо лошо. Почувства желание, което мислеше, че бе погребал заедно с Ели и сега не знаеше дали се срамува от него или бе доволен, че отново го изпитваше.
Не се бе възхищавал от женско тяло от последния път, когато прави любов с Ели. Грубо показаната плът изобщо не му действаше. Изпитваше същия интерес към женското тяло като всеки мъж, ала това… това бе нещо различно. Откри, че харесва в Ардън не само плътта, а и личността й, очевидната й интелигентност и определеното пренебрежение към неговата слава.
Старата му палавост се събуди. Зачуди се какво ли би станало, ако се наведеше към нея и й кажеше: „Ардън, моля те, не се обиждай, но за пръв път, откакто умря съпругата ми, не се отвращавам от начина, по който тялото ми реагира на жена.“
Бе имал жени. Тела, нищо повече. Набавяни му от добронамерени приятели, които мислеха, че опитни в секса ръце и устни биха го излекували. Ако след това можеше да си спомни пиянските си изпълнения, нямаше да може да се понася.
Една нощ в Париж, където публично се бе опозорил с една унизителна загуба на корта, сам си намери жена. Най-долна проститутка. Тя бе наказанието, което си наложи. Неговото покаяние. По-късно, когато изтрезня достатъчно, плака и се моли на Бога да не се е заразил с нещо, от което ще трябва ужасно да се срамува.
Това бе повратната точка. Последната глава от самоубийственото погубване на Дрю Макаслин. Никой не можеше да го спаси, освен самият той.
А освен за себе си трябваше да се грижи и за Мат.
— Откога живеете на островите?
Въпросът на Ардън го върна в много по-ведрото настояще.
— По-голямата част от съзнателния ми живот. След като започнах да побеждавам и да печеля от награди, реших, че това е идеалното място за живот на един ерген. Когато срещнах Ели, живеех в Хонолулу. Тя… — Рязко млъкна, сведе поглед към чашата си с вода и сви отбранително рамене.
— Знам за жена ви, Дрю — обади се Ардън тихо. — Няма нужда да се извинявате, че я споменахте.
Той видя в очите й съчувствие, съвсем различно от нездравото любопитство, с което бе свикнал. То го подтикна да продължи:
— Баща й беше морски офицер в Пърл. Елинър Елизабет Дейвидсън. Казах й, че е малко прекалено жена с нейните размери — тя беше миньонче — да носи името на една първа дама и на една кралица.
— Затова го съкратихте на Ели — усмихна се окуражително Ардън.
— Да — засмя се Дрю, — въпреки че родителите й се дразнеха. — Отпи глътка вода и разсеяно започна да рисува с пръст по запотената чаша. — Както и да е, след като тя загина, исках да сменя пейзажа, затова се преместих тук, на Мауи, където е много по-усамотено. Исках да си осигуря спокойствие и да предпазя Мат от всички любопитни.
Цялото й тяло се напрегна.
— Мат?
— Сина ми — засия Дрю.
Сърцето й се заблъска в гърлото, но Ардън успя да отговори:
— А, да. Чела съм и за него.
— Страхотен е. Най-умното, най-хубаво дете на света. Тази сутрин… — Той прехапа език. — Извинете. Като започна да говоря за него, се забравям.
— Няма да ме отегчите — възрази тя бързо.
— О, непременно, стига да ми се даде възможност. Достатъчно е да кажа, че напоследък Мат е единственото нещо в живота ми, с което мога да се гордея. Живеем на самия плаж. На него много му харесва.
Като се мъчеше да се овладее, Ардън се загледа към хоризонта. Слънцето хвърляше медни отблясъци върху повърхността на океана. Очите я боляха да се взира в него. На северозапад синееше остров Молокай. Палмите грациозно се полюшваха от лекия ветрец. Белите пенести вълни целуваха пясъчния бряг.
— Разбирам защо искате да живеете тук. Прекрасно е.
— За мен е много добре. Целебно място, и психически, и физически.
Чудеше се защо говори така откровено с нея. Ала всъщност знаеше защо. Тя внушаваше доверие и излъчваше разбиране. Сети се за нещо и вдигна закачливо вежди:
— Казахте, че у дома не ви чака никой. Не сте ли омъжена?
— Бях. Разведена съм.
— Нямате ли деца?
— Един син. Джоуи… — Погледна го право в очите. — Той умря.
Дрю изруга тихо и въздъхна:
— Извинявайте. Знам колко е болезнено някой неволно да ви напомни за това.
— Не се извинявайте. Единственото нещо, което мразя, е когато приятелите ми не говорят за него, като че ли никога не е съществувал.
— И аз съм го изпитвал. Хората избягват да говорят за Ели, сякаш едва ли не се страхуват, че ще избухна в сълзи и ще ги притесня или нещо такова.
— Да — кимна Ардън. — Аз искам да помнят Джоуи. Той беше красиво дете. Забавно, сладко.
— Какво се случи с него? Катастрофа ли?