Бяха прекарали три месеца в Европа, прескачайки от страна в страна, от турнир на турнир и се бяха върнали едва преди седмица. Дрю сега беше номер пет в световната ранг-листа и се надяваше, че догодина по същото време ще се бори за номер едно.
— Тогава ще се оттегля — бе й казал той.
— И какво ще правиш?
— Как ти звучи верига от спортни магазини? Ще се набляга на семейния спорт. Нали разбираш, маратонки за баща и син, тенис-екипи за майка и дъщеря, приспособления за игра на открито за цялото семейство. Такива неща.
— Звучи ми страхотно. И ми харесва идеята.
— На мен също. Ние ще сме първите.
— Кои вие?
— Хам също ще се оттегли. Казва, че е прекалено стар, за да започва всичко отначало с някой мързелив хлапак. Иска и той да се включи в бизнеса. — Целуна я бързо: — Ти също, разбира се.
Стихотворението й „Джоуи“ бе отпечатано в едно женско списание и в един литературен сборник. От списанието я попитаха дали би написала разказ или новела. Ардън вече обмисляше няколко идеи.
— Хареса ли ти да гледаш как играе татко? — попита тя Мат, който бе отпразнувал втория си рожден ден в Париж. Бе прекалено тежък, за да го носи, ала Ардън никога не пропускаше тази възможност. Той я наричаше мама и винаги, когато видеше думата да се отронва от вечно влажните му устни, й се искаше да заплаче от щастие. — Не е ли страхотен? Но пък ти не си безпристрастен, както и аз.
Тя забеляза човека в колата, паркирана до нейната, чак когато излезе. Погледна през рамо, докато отключваше и всичко в нея замръзна. Имаше чувството, че кръв та се е заприщила във вените й, че дробовете й са се запушили, че сърцето й е спряло.
Бе напълнял с десетина килограма. Косата му бе оредяла, побеляла и зле подстригана. Лицето му бе бледо и крещящо контрастираше с носа му, зачервен от много пиене. Увисналите му бузи приличаха на празни джобове. Размъкнатите му дрехи изглеждаха неудобно топли и тесни. Обувките му бяха протрити.
Ала в очите му все още светеше онзи пренебрежителен поглед, на устните му играеше познатата самодоволна усмивчица, която намекваше, че той крие нещо или някого и няма търпение да го използва за своя изгода.
Ардън едва се сдържаше да не повърне. Преглътна мъчително горещата буца, заседнала в гърлото й и инстинктивно притисна Мат към себе си.
— Здравейте, госпожо Макаслин.
Направи името й да прозвучи като мръснишка обида. В нея се надигна погнуса и й се прииска да избяга колкото може по-далече и по-бързо. Но вместо това го погледна с ледена омраза.
— Здравей, Рон…
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мътните му очи опипаха тялото й и Ардън веднага изпита нужда от една гореща баня. Не искаше Рон да разбере колко я плаши. Само това я спираше да не запищи.
— Изглеждаш добре — заключи той, когато погледът му стигна до очите й.
— Ти пък изглеждаш ужасно — отвърна тя, чудейки се откъде се взе у нея тази смелост. Но всъщност знаеше — от любовта на Дрю и от щастието, което бе намерила с него.
Рон Лоуъри премигна, за момент объркан от необичайната за нея непочтителност. После се ухили злобно:
— Вярно е. Ала аз не си живея безгрижно като вас, госпожо Макаслин.
Ардън остави на тротоара дърпащия се Мат, който отдавна бе загубил интерес към разговора и много повече се вълнуваше от жълтия бутон на автомата за паркиране.
— Каквито и неприятности да са се стоварили на главата ти, не обвинявай за тях нито мен, нито когото и да е друг. Успеха ти беше поднесен на сребърна тепсия. А може би трябва да кажа „чрез златна венчална халка“? Ако не си успял да се възползваш от тези възможности, сърди се само на себе си.
Той сви юмруци и заплашително пристъпи към нея.
— Не се прави на много смела и високомерна. С един замах мога да срутя целия ти свят, госпожо Макаслин. Как го намери?
Тя реши, че единственият й изход е да отрича, без да й мигне окото. Вдигна надменно глава:
— Не разбирам за какво говориш.
Стоманените му пръсти се забиха в рамото й.
— Как намери Макаслин? Не съм толкова глупав, та да повярвам, че бракът ти с него е чисто съвпадение.
Ардън преглътна буцата страх и стисна зъби срещу надигащите се вълни на болката. В момента виждаше една страна от характера на Рон, за която винаги бе знаела, но никога не бе искала да приеме, че я има. Той можеше да бъде груб, жесток, безмилостен, за да постигне онова, което иска.
— Прости логически разсъждения — отговори тя облекчено, когато пръстите му освободиха рамото й. — Видях ги с жена му в болницата, когато излизаха.
— Е, моите поздравления. Оказа се умна, а? — Погледна към Мат по такъв начин, че кръвта й се смръзна. — Хубаво хлапе. Добра работа съм свършил, като съм го направил.