— Не. Когато беше на четири месеца, се разболя от менингит, който увреди бъбреците му. Оттогава беше на хемодиализа и мислех, че ще може да води доста нормален живот, но… — Гласът й пресекна и двамата дълго мълчаха, без дори да забелязват звуците около себе си — смеха от масата в другия край на бара, миксера на бармана, виковете откъм корта. — Състоянието му се влоши. Получи усложнения и преди да се намери подходящ орган за присаждане, почина.
— А съпругът ви? — попита Дрю тихо.
Кога бе хванал ръката й? Тя не помнеше, ала изведнъж забеляза, че я държи и леко я потупва.
— Бяхме се развели преди смъртта на Джоуи. Той повече или по-малко го беше оставил на моите грижи.
— Господин Джентри изглежда е истински кучи син…
Ардън прихна. Името му не беше Джентри, но иначе не можеше повече да се съгласи с Дрю.
— Прав сте, такъв е!
Засмяха се тихо и интимно, докато се усетиха. Изведнъж се смутиха, той бързо пусна ръката й и се наведе да си вземе сака.
— Достатъчно дълго ви откъснах от работата ви. Освен това обещах следобед да остана с детето, за да може икономката ми да отиде на пазар.
— Имате икономка, която се грижи за Мат? Тя… добре ли се държи с него? — В гласа й се прокрадна тревога.
— Не знам какво бих правил без нея. Госпожа Лаани работеше при нас още преди да се роди Мат. Когато Ели умря, тя се пренесе при мен. Имам й пълно доверие.
Ардън усети как напрегнатите й мускули се отпускат с облекчение.
— Щастлив сте, че имате човек като нея.
Дрю се изправи и й протегна ръка:
— Много ми беше приятно, Ардън.
Тя стисна ръката му.
— На мен също.
Той изглежда нямаше желание да я пуска. Накрая все пак пръстите му се отдръпнаха, ала върховете им леко се плъзнаха по китката й. Искаше му се да стори същото с бузата й, с рамото й. Искаше му се да направи онова, което правеше косата й, да погали прелъстително врата й, гърдите й.
— Надявам се, че ще прекарате приятно до края на почивката си.
— Сигурна съм.
Дрю пристъпи три крачки и спря. Няколко секунди претегля решението си и се обърна. Щеше да направи нещо, което не беше правил, откакто срещна Ели Дейвидсън. Щеше да помоли за среща.
— Ъъъ, чудех се дали утре ще сте тук.
— Не знам — отговори Ардън тактично. Всъщност бе затаила дъх и безмълвно се молеше. — Защо?
— Ами, утре сутринта ще играя с Гари… — Пристъпи от крак на крак. — И си мислех, че ако сте тук, може би бихте гледали една-две игри и после бихме могли да обядваме някъде тук, в курорта. — Тя сведе очи, почти ги затвори, за да скрие тържеството си. — Ако нямате желание… — продължи той.
— Не — отговори Ардън бързо и вдигна глава. — Исках да кажа, да, това би било… Много ще ми е приятно.
— Прекрасно! — възкликна Дрю и дойде на себе си. Защо, по дяволите, имаше такова значение тя да се съгласи? Можеше да има жена винаги, когато поиска. И не само за обед. Въпреки това му се струваше ужасно важно точно Ардън да каже да. — В такъв случай да се срещнем тук някъде към обед? — Опита се крадешком да хвърли поглед към краката й, целомъдрено кръстосани под масата. Може пък глезените й да бяха дебели…
— Добре.
Глезените й бяха умопомрачителни.
— Довиждане! — Устните му се разтвориха в опустошителна усмивка.
— Добре… — Тя се надяваше, че устните й не треперят видимо, когато отговори на усмивката му.
Пъргавата му атлетична походка бързо го отнесе. Ардън го наблюдаваше как върви и се възхищаваше и на начина, по който се движеше, и на спортната му фигура.
Харесваше го! И бе доволна, че е така. Беше хубав мъж. Необикновен мъж наистина, но мъж. Вече не безличен и безименен въпросителен знак в съзнанието й. Мъж със своя самоличност. Мъж, който бе изпитал любов и болка и бе понесъл добре и двете.
Тя бе спечелила доверието му и това я караше да се чувства малко виновна. Би ли я поканил на обед, ако му беше казала коя е? Би ли имал такова желание отново да се срещне с нея, ако знаеше, че тя бе жената, изкуствено оплодена с неговото семе? Би ли си споделял така откровено с нея, ако тя бе дошла и му бе заявила направо: „Аз съм майката-заместничка, която вие с Ели наехте. Аз родих вашия син!“
ВТОРА ГЛАВА
Докато я нямаше, камериерката бе почистила стаята и бе пуснала климатичната инсталация на пълни обороти. Ардън остави чантата и бележника си на масата, нагласи термостата на стената, отвори широката стъклена врата и излезе на терасата, гледаща към океана. Стаята бе изключително скъпа, но гледката си струваше.
Пое дълбоко въздух и докато го издишаше, произнесе едно име — Дрю Макаслин. Нейната плячка. Най-после го бе срещнала, бе говорила с него, бе го чула да произнася името на сина си. Мат.