— Плюя аз на това приличие. Обзалагам се, че ти… — Изречението увисна недовършено. Дрю забеляза нещо, от което загуби дар-слово.
— Дрю?
Очите му се върнаха към нея, но сякаш не успяха веднага да се фокусират.
— Аз… Какво? О, извинявай. За какво говореше?
— Ти говореше, не аз — засмя се тя и се обърна да види какво бе привлякло вниманието му. Смехът й замръзна в гърлото. На една маса в другия край на залата седеше Рон Лоуъри и небрежно разглеждаше менюто. Присъствието му тук съвсем не бе случайно, Ардън беше сигурна в това.
Погледна към Дрю, за да види дали бе забелязал смущението й. Ала той все още гледаше Рон.
— Познаваш ли този човек? — попита тя нерешително.
В същия момент осъзна, че бе решила да продължи да го лъже. Представяше й се прекрасната възможност да каже: „Дрю, мисля, че познаваш моя бивш съпруг. Вие с Ели сте отишли при него преди около три години. Той е намерил жена, която да роди твоето дете. Аз бях тази жена.“ Но вместо това бе избрала пътя на най-малкото съпротивление. Не можеше сега да залага на карта любовта на Дрю. Тя все още бе твърде млада и крехка. Мат също й бе страшно скъп. Не можеше да поеме риска.
— Да — отвърна Дрю, гледайки как Рон се смее със сервитьорката над менюто за вината. Наистина ли в гласа му прозвуча горчива нотка? Бе свил устни, а Ардън вече знаеше, че това при него изразяваше неудоволствие. Очевидно не държеше на Рон толкова, колкото той самият мислеше.
— Той… той… Ние с Ели го познавахме, когато бяхме на континента. По едно време ни беше много добър приятел.
— Разбирам — промълви Ардън и отпи от водата след.
— Лекар е. Извърши една специална услуга, за която му беше заплатено много добре. След това се опита да измъкне от мен още пари.
Ардън усети как малкото храна, която бе изяла, се сви на топка в стомаха й. Значи след като бе родила Мат, Рон бе притискал семейство Макаслин за повече пари. Толкова ли беше безскрупулен?
— Как е можел да очаква, че ще му платиш повече, отколкото е поискал? — Надяваше се въпросът й да прозвучи невинно.
— Каза ми, че се получили усложнения, които не бил предвидил — обясни Дрю разсеяно, все още приковал поглед към Рон. После изглежда усети, че бе казал повече, отколкото е трябвало, насочи вниманието си към Ардън и насилено се усмихна: — Накрая се разбрахме. Чудя се какво го води на Мауи. Сигурно е на почивка.
— Сигурно… — Ардън не разбираше как може гласът й да звучи толкова нормално, когато едва се сдържаше да не изпищи.
— Ако няма повече да се мъчиш с това месо, да тръгваме.
— Не, свърших вече.
Господи, как ли щеше да го преживее, питаше се тя, докато Дрю я водеше към вратата. Трябваше да минат покрай масата на Рон. Ардън знаеше, че ги бе проследил до ресторанта. Това беше неговият начин да й демонстрира колко сериозни бяха заплахите му. Искаше нещо от нея и щеше да я стиска в зъбите си с упоритостта на булдог, докато я принуди най-после да се предаде. А тя знаеше, че в края на краищата наистина щеше да се предаде, за да предпази Дрю и Мат.
Рон изигра сцената с вдъхновение. Очите му се разшириха от радостна изненада, като забеляза Дрю. Към нея се държеше, сякаш не я познаваше. Сърцето й се блъскаше в гърдите като обезумяло от страх пленено животно.
— Дрю Макаслин! Какво удоволствие да ви видя отново след толкова време!
Дрю бе студено любезен:
— Здравейте, доктор Лоуъри. Как сте?
Стиснаха си ръцете.
— Изглеждате страхотно, Дрю — заяви Рон възторжено. — Напоследък спортните страници на вестниците пишат чудеса за вас. — Очите му се замъглиха от съчувствие и добави по-тихо: — Съжалявам за жена ви. Как е малкото момченце?
Ардън чувстваше как мускулите на Дрю се свиват от напрежение, но когато отговори, гласът му бе овладян:
— Благодаря ви за съболезнованията. Мат е вече на две години и е много добре.
— Радвам се да го чуя.
— А това… — Дрю я издърпа напред — е съпругата ми, Ардън. Скъпа, запознай се с доктор Рон Лоуъри.
Мина й през ума, че сценаристите често създават комедии от подобни положения и се зачуди как някой изобщо би могъл да ги намира за весели. Иронията бе прекалено жестока, за да бъде смешна. Истерията, която цял ден напираше, заплашваше да избухне. Само не се знаеше дали ще е във формата на умопобъркан смях или на идиотски писък. В последния момент успя да се овладее.
— Здравейте, доктор Лоуъри… — Нищо не можеше да я накара да му протегне ръка.
— Много ми е приятно, госпожо Макаслин — отговори мило Рон.
Искрената му на вид усмивка я дразнеше. Копнееше да го разобличи. Ала това означаваше да разобличи и себе си.