Двамата мъже си размениха любезности. Рон спомена, че е дошъл за няколко седмици на почивка на острова, а Дрю му пожела приятно прекарване. Тя някак успя да го преживее, без да изпадне в ярост. Усмивката върху устните й бе толкова крехка, че ако я задържеше още малко, лицето й щеше да се счупи като порцеланова чиния.
— Много се радвам, че отново се срещнахме — рече Рон мазно.
— Аз също — отвърна Дрю и най-после тръгнаха към вратата.
Стигнаха до колата, той запали, но не включи на скорост. Загледа се невиждащо през стъклото.
— Нещо не е наред ли? — попита Ардън.
— Не, нищо особено. Просто… — Гласът му угасна. Тя седеше сковано до него и продължаваше да се бори с истерията. — Доктор Лоуъри беше много важен за нас с Ели. Казвал съм ти, че тя имаше проблеми със забременяването. Той… е, той направи възможно да имаме Мат. Трябва да му благодаря за сина си. Но… Обаче, по дяволите, не мога да го обясня. — Тръсна глава, като че ли така разбърканите му мисли можеха да се подредят. — Не е само защото поиска допълнително пари. Има нещо в поведението му, което ме кара да не му вярвам прекалено много. Не знам точно защо, но по някаква причина се разтревожих, като го видях тази вечер. На моя територия, така да се каже. Не го бях виждал, откакто Мат се роди, и нямах намерение отново да се срещам с него. — Изсмя се подигравателно и подкара колата. — Сигурно мислиш, че съм луд.
— Не — отвърна тя, вперила поглед като хипнотизирана в светлините на таблото. — Не мисля, че си луд. Аз също не му вярвам.
— Сега, като загасихме лампата, ще ми кажеш ли какво те мъчи цял ден?
Ардън си бе легнала преди няколко минути. Дрю загаси нощната лампа и дойде при нея. Бе гол, както и тя. Бе се отказала от нощниците. „Пести време“, посъветва я многозначително Дрю през първата седмица от брака им. Тази нощ също беше без нощница, но с удоволствие би си я сложила. Имаше нужда да се покрие, да скрие нещо от себе си. Сега лежеше свита в своята половина на леглото, обърната към стената.
— Нищо не ме мъчи — измърмори Ардън във възглавницата.
— Значи са те сменили, след като днес си тръгна от клуба. Ти си едно кълбо от нерви. Не си изяде вечерята, мълча през целия път до вкъщи и, което е най-необичайното за теб, едва не забрави да отидеш в стаята на Мат и да го целунеш за лека нощ. По дяволите, нещо има!
Тревогите я победиха, тя избухна и се нахвърли върху най-близкия обект, Дрю:
— Само защото тази вечер не искам да правя любов, и вече мислиш, че нещо не е наред. Може пък просто да не съм в настроение, а? Боже мой, да не искаш да се включвам и изключвам като лампа? Не мога ли да имам една нощ спокойствие? — Придърпа завивките още по-високо.
Възцари се пълна тишина. Накрая Дрю скочи от леглото.
— Паметта ти изневерява. Аз не помня да съм те молил тази вечер да правим любов!
Втурна се през стаята. На третата крачка Ардън го спря:
— Дрю! — извика тя, надигна се в леглото и протегна ръце към него. — Извинявай, извинявай! Моля те, върни се. Прегърни ме…
Стичащите се по очите й сребристи сълзи блестяха на лунната светлина, процеждаща се през широкия прозорец. Той веднага се озова до нея, грабна я в прегръдките си, погали я по косата и притисна главата й към рамото си.
— Какво има, Ардън? Какво те е натъжило? Нещо, което аз съм направил? Или не съм направил?
— Не, не — въздъхна тя печално. — Не трябваше да се държа лошо с теб. Не исках. Аз…
— Какво? Кажи ми го!
Ардън потърси в душата си смелост да му признае за Рон, за Мат. Не я намери. В този момент смелостта бе също толкова неуловима, както лунният лъч, който светеше в косата му. Преглътна сълзите си.
— Няма нищо, наистина. Просто… днес не съм разположена, това е всичко.
— Легни — настоя Дрю нежно и се отпусна до нея на меките чаршафи. Бе достатъчно топло, за да спят незавити и океанският бриз да шепне в телата им. Той я привлече към себе си и обви ръце около нея. — Обичам те — прошепна в ухото й.
— И аз те обичам — отвърна тя и се сгуши в него.
— Да не се тревожиш, че не си забременяла?
Ардън бе обезпокоена, но не бе говорила за това. От деня, в който Дрю прочете нейното стихотворение, се надяваха, че тя скоро ще забременее.
— Ще стане — обеща Ардън тихо.
— И аз мисля така. Ала за мен няма значение. Аз те обичам. Теб. Не искам да мислиш, че ако нямаме наше собствено дете, от това ще те обичам по-малко.
Ардън поднесе ръката му към устните си и я целуна.
— Аз съм егоистка. Искам да бъда всичко за теб.
— Ти си всичко за мен. Вече те чувствам като майка на Мат. Никой не би си помислил нещо друго, като ви види заедно.
Тя сподави риданието си и се притисна към него. Не заслужаваше това сляпо доверие, тази любов.