— Това е чудесно, Дрю…
— Уредих кредит от една банка в Хонолулу. За известно време парите ни в брой може да са ограничени, докато спечеля няколко мача и започна да получавам от подновените договори за реклама. Ще издържиш ли?
Очите му шеговито светеха, но Ардън едва успя да изобрази усмивка. Дори ако измислеше някаква правдоподобна лъжа, сега Дрю не би й дал пари. Щеше да използва всички налични, за да се включи в този бизнес и да осигури бъдещето им. Тя почувства, че се задушава, че мечтите се оттичат от сърцето й и потъва в мрачно отчаяние.
Дрю бе изненадан от нейното безпокойство, когато й съобщи за заминаването. Още повече, че той по начало от няколко дни се беше поболял от тревога за нея. Не знаеше какво да мисли за внезапната промяна на настроението й. Никога по-рано не я бе виждал нервна и раздразнителна, а напоследък от най-малкия повод Ардън или избухваше, или се обливаше в сълзи.
Ако не й говореше, тя гледаше в пространството, без изобщо да го забелязва какво прави около нея. Дори когато разговаряха, очите й често ставаха безжизнени и Дрю разбираше, че макар да му отговаря на място, Ардън всъщност не го слуша. Дори Мат, към когото винаги бе проявявала безкрайно търпение, започна да усеща гнева й.
Отначало бе решил, че месечният й цикъл я е извадил от равновесие. Но това продължи прекалено дълго. После с внезапна надежда помисли, че може да е бременна, ала когато с шеговита усмивка я попита, тя избухна в сълзи и го обвини, че я търси само като кобила за разплод. Той едва се сдържа да не изругае и да излети от стаята. Вместо това отиде до нея, взе я в прегръдките си и започна да я успокоява, уверявайки я в безграничната си любов. Ардън само се разплака още по-силно.
Да пукнеше, ако знаеше какво я тревожи! Обаче нещо имаше. Защо не искаше да отвори душата си, да му се довери? Би могъл да й помогне. Знаеше това. Мислеше, че тя толкова добре се е приспособила към него. Сякаш нищо не я смущаваше. По дяволите, какво не бе наред?! Беше ли тя нещастна от техния брак? Тази мисъл мъчително прободе гърдите му.
— Аз… всъщност няма нужда да идвам, нали? — Ардън прехапа нервно устни. — Искам да кажа, струва ми се, че ти ще се оправиш много по-добре, без аз… без всички ние да се мъкнем подире ти. Тези срещи и…
Дрю се вгледа в нея, забравил за вечерята.
— Никога не съм мислил, че ти и Мат се „мъкнете подире ми“. Аз искам да сте с мен. Колкото до другото, надявах се, че и ти ще присъстваш на деловите срещи. Искам да си видима и неделима част от всяко начинание в моя живот. Тъй като тази работа ще е от решаващо значение за нашето бъдеще, мислех, че ще имаш желание да се включиш. — Очите му се впиха в нея. — Има и друга причина, поради която трябва да дойдеш. По-важна от всички останали. Искам да отидеш на лекар.
За да спре треперенето на ръцете си, тя се вкопчи в облегалките на стола, докато кокалчетата на пръстите й побеляха.
— Н-но това е нелепо. На лекар… Защо?
— Защото мисля, че имаш нужда от основен преглед. Ти настояваш, че ти няма нищо, но аз искам да чуя мнението на професионалист.
— И какъв лекар? — попита Ардън сприхаво. — Психиатър ли?
— Можем да започнем с вътрешни болести… — Погледът му се смекчи. — Ардън, ти не си свръхчовек. Трябва да свикнеш с нов мъж, дете и климат. Разбираемо е, че и психиката, и тялото ти преминават през период на приспособяване. Смятам, че и двамата ще се почувстваме по-добре, след като се прегледаш.
Тя без съмнение щеше да се почувства много добре, когато лекарят съобщеше на съпруга й: „Вашата жена е в прекрасно здраве, само дето е безплодна. Съжалявам, господин Макаслин. Чух, че искате още едно дете…“
Какво можеше да направи? Какво?! Ала всъщност нямаше нужда да прави каквото и да е. Защото утре, когато Рон не получеше парите, щеше да я издаде на Дрю и все едно всичко щеше да свърши. Нямаше да има никакъв преглед, от който да се безпокои. Засега нямаше да се бори. Това бе много уморително. Душевната болка и чувството за вина бяха изтощили силите й.
— Добре, ще отида на лекар.
— Чудесно! Хам ще ти запише час.
Тази нощ Дрю не прави любов с нея. Изрази любовта си, като я целуна силно и я скри в топлите си прегръдки. Въпреки това тя продължи да трепери през дългите часове на нощта.
— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да ги намериш? — Гласът на Рон бе едновременно заплашителен и отчаян.