— Точно каквото ти казах — прошепна Ардън, страхувайки се да не събуди цялата къща. Едва се бе разсъмнало. Тя се измъкна от ръцете на Дрю, наметна си халата и слезе на пръсти да се обади на телефона, който Рон й бе дал. Не знаеше къде е този телефон и не искаше да знае. Но той отговори при второто позвъняване.
— Днес мога да ти дам малко повече от три хиляди. Това е всичко, което имам, и не мога да намеря повече.
— Много лошо! — извика Рон. — Трябват ми пет.
— Нямам ги — изсъска Ардън.
— Намери ги!
— Не мога. Ти ми даде по-малко от двадесет и четири часа. Бъди разумен.
— Ония момчета, които ме преследват, няма да бъдат разумни.
— Трябваше да помислиш, преди да се забъркаш с тях! — Тя се опитваше да подтисне паниката в гласа си. — Заминаваме. Може би когато се върнем…
— И кога ще бъде това?
— След три седмици.
— Хич и не си мисли! Дотогава няма да съм жив…
Ардън не посмя да изрече на глас, че това би било голямо облекчение, но си го помисли. Рон обаче го почувства.
— И не си въобразявай, че неочакваната ми смърт ще те отърве. Преди да ми разбият черепа, ще им намекна откъде могат да си получат парите и ще ги пусна след теб и новия ти съпруг. Ако си мислиш, че аз съм досаден, миличка, значи изобщо не си ги виждала ония юнаци. По-добре ще ти бъде да се занимаваш с мен.
— Ще ти дам парите — каза тя твърдо. — Просто трябва да накараш твоите кредитори малко да почакат.
— Не става, Ардън. Днес по обед ще бъдеш в онзи бар с петте хиляди в брой, иначе ще направя една много мила сцена на летището! — Той затвори.
Тя дълго седя, загледана в океана, преди да тръгне нагоре. Всяко движение бе мъчително усилие, сякаш краката й бяха оковани в тежки вериги. Дрю беше прав. Душевните й терзания бяха като физическа болест.
В момента, в който изкачи стълбите, чу откъм стаята смях и боричкане. Отвори вратата и видя, че Мат бе дошъл при баща си в леглото. И двамата бяха голи и се бореха. Дрю гъделичкаше Мат, а той пищеше от смях.
Ардън приседна на края на леглото. Сърцето й преливаше от любов, както очите й от сълзи. Тези двама души бяха всичко, което имаше на света. Те я обичаха. До днес следобед. Тогава щеше да бъде разобличена пред тях като измамница.
Но нейната любов не бе измамна. Трябваше да каже на Дрю сега, веднага, ала се боеше, че той ще се вбеси и няма да я разбере. Бе чакала прекалено дълго. Пък и имаше някакъв малък шанс да се справи с Рон. Може би ако отидеше в бара с колкото пари има, щеше да спечели малко време. Всеки ден с Дрю и със сина й беше ценен. Щеше да събере колкото може.
Дрю й намигна и изправи Мат върху плоския си твърд корем:
— Хубаво момченце, а?
— Да… — Гласът й пресекваше от вълнение.
Мат бе станал шоколаденокафяв, но върху загорялото тяло на баща си изглеждаше доста по-светъл. Дрю се обърна към Ардън и й се усмихна с бащинска гордост, ала като видя замъглените й от сълзи очи, усмивката му угасна.
— Ардън?
Тя се усмихна слабо:
— Толкова ви обичам и двамата. Толкова много! Вие сте моят свят, моят живот, всичко…
Очите на Дрю също заблестяха. Той се смути.
— Господи, колко дни чакам да ми го кажеш отново! Вече бях започнал да се чудя дали не мислиш, че си се излъгала.
Ардън посегна и сложи ръка на гърдите му.
— Не. Получих много повече, отколкото очаквах.
— В тази оргия могат да се включат и повече от двама — предложи той.
Нямаше да е честно да му разреши да я люби, когато лъжите тежаха на сърцето й, но това можеше да е последният път, когато ще усети докосването му, целувката му, любовта му. Сведе скромно очи.
— Винаги съм мислила, че в една оргия повече от двама са прекалено много.
— Ти си абсолютно права. Един от нас трябва да си отиде! — Рязко седна и се озова лице в лице със сина си. — Познай кой! — Отнесе го до вратата, плесна го по дупето и нареди: — Иди да намериш госпожа Лаани. И без това мисля, че си избягал от миенето.
Мат затупурка по коридора, като викаше:
— Я-ани, Я-ани!
Дрю заключи зад него вратата и бързо се върна в леглото. Без да губи време, започна жадно да я целува, докато ръцете му смъкваха халата й. Тя се изви към него, докосвайки местата, за които вече бе научила, че му доставят най-голямо удоволствие.
— Господи, колко ми липсваше! — възкликна той трескаво, сякаш е била заминала и току-що се връща у дома. — Исках те такава, освободена от каквото и да е онова, което те измъчва. Никога вече не се отдръпвай така от мен, Ардън! Това ме плаши до смърт. Не мога да те загубя. Не мога!
Отчаянието й бе изчезнало. Дрю бе прогонил всички мрачни духове и я даряваше с благословената си любов. Това бе нейното тържество на живота над смъртта, нейната лебедова песен, последното й желание на осъдена. Повтаряше името му и дълго след като всичко свърши, не се откъсна от него. Искаше да запази в паметта си всяко усещане за времето, когато ще е без него — докосването му по влажната й кожа, подлудяващия му аромат, усещането, че я изпълва. Обгърна го по-силно с кадифената си топлина.