Дрю простена от удоволствие и я погледна лукаво:
— Познай нещо…
— Какво?
Той започна отново да се движи.
— Още не сме свършили.
— Но, Дрю… Нямаме време…
— Ще намерим… О, любов моя… да… Ще намерим време.
— Трябва да свърша някои дреболии — съобщи Ардън притеснено, когато след душа се облече и слезе долу. Дрю и Мат закусваха с фъстъчените кифлички на госпожа Лаани.
— Сега ли? — изненада се Дрю и избърса трохите от устата на Мат. — Няма ли да хапнеш нещо?
— Не, не — отговори тя припряно. — Трябва да взема някои неща за пътуването.
— Добре, обаче не се бави много по магазините. Не забравяй кога заминаваме. Събра ли багажа?
— Да, освен нещата за в последния момент.
Почти бе излязла от стаята, когато Дрю я повика:
— Едва не забравих. Имаш писмо… — Стана и излезе от трапезарията.
Ардън седна до Мат и изяде парченцето кифла, което той й подаде, макар да й се струваше, че не може да преглътне нищо. Любовта с Дрю днес бе най-сладкото, най-пламенното, най-скъпото нещо, което познаваше. По този начин тя мълчаливо се бе сбогувала с него. Сега се вглеждаше в лицето на Мат, докосваше го, галеше русите му къдрици. Как ли щеше да преживее отново раздялата?
— Ето — подаде й един плик Дрю и седна на стола си. Беше от списанието, в което бе отпечатан първия й кратък разказ. Вътре имаше чек за две хиляди долара.
— О! — възкликна Ардън и от очите й избликнаха сълзи. — Съвсем бях забравила… — Несъзнателно притисна плика към гърдите си.
Дрю се засмя:
— Сякаш си облекчена, че го виждаш. Да не мислиш, че не мога да те издържам?
— Не, не — заекна тя. Сърцето й щеше да изхвръкне от радост, ала не можеше да се издаде. — Разбира се, знам, че можеш да ме издържаш. Но нали снощи каза, че… този бизнес…
Той се усмихна с широката лъчезарна усмивка, която Ардън толкова обичаше:
— Скъпа моя, само защото споменах, че известно време ще се ограничаваме, не мисли, че това означава да започнеш да живееш като просякиня. Такова впечатление ли съм ти създал? — Дрю я потупа по ръката. — Изхарчи тези пари за каквото искаш. Те са си твои. Аз ще имам грижата за семейния бюджет.
Ардън седна и повика госпожа Лаани да й донесе кафе.
— Реших, че пазаруването ще почака до Лос Анджелис или Сан Франциско. Сега искам да закуся с мъжа си и сина си.
Дрю се наведе през масата, прегърна я и пламенно я целуна. Мат запляска с ръце.
Ардън се забави доста дълго, докато осребри чека и изтегли пари от сметката си. Запечата петте хиляди долара в плик и спря до една телефонна кабина, за да звънне в бар „Орхидея“.
— Къде си, по дяволите? Закъсняваш вече половин час.
— Няма да дойда! — Остави го за малко да преглътне новината и продължи: — Когато заминем, парите ще бъдат в нашата пощенска кутия. Тя е на пътя пред къщата и е надписана.
— Какво се опитваш да направиш? Казах ти…
— Ако си искаш парите, там можеш да ги намериш. В два и половина тръгваме за летището. Довиждане, Рон.
— Чакай малко! — извика той. — Кога ще получа следващата част?
— Когато се върнем от пътуването! — Ардън затвори, преди да е успял да каже още нещо. Не се съмняваше, че ще дойде да вземе парите. Той се страхуваше от онези акули повече, отколкото тя от него.
Забърза към вкъщи. Беше доволна, че бе успяла да му плати със собствените си пари, вместо да лъже Дрю и да ги иска от него. Това означаваше една лъжа по-малко. Не знаеше откъде ще намери следващите пет хиляди. Но си бе купила още един месец щастие.
Дрю гледаше от леглото как жена му се мъчи със закопчалката на перлената си огърлица. Тънките й, добре поддържани пръсти, обикновено толкова сръчни, сега трепереха. Тялото, което обичаше, така податливо на ласките му в леглото, бе опънато като струна. Сякаш трябваше само да я докосне, за да се скъса.
Госпожа Лаани бе излязла от апартамента с Мат. Дрю й бе казал да го забавлява няколко часа.
Той стана от леглото, където досега се бе излежавал с вестник. Намръщи се към Ардън, измъкна от ръцете й огърлицата и без усилие я закопча. Погледна я в огледалото и видя онази гореща тревога, онзи страх, замъгляващ зелените й очи, от които се бе опасявал. Те го бяха смутили преди няколко седмици, но сега го смущаваха още повече. През последните седмици бяха по-щастливи от когато и да било.