Не й отне много време да свали плажната си рокля и да облече кадифен халат. Излезе навън в обгръщащата я отвсякъде хавайска топлина и седна на един от двата стола на терасата. Сви крака на седалката, облегна глава на коленете си и се загледа в пейзажа.
Дрю бе предположил, че Джентри е фамилното име на бившия й съпруг. Не знаеше, че се бе отърсила от него като от стара кожа в момента, в който получи развод. Не искаше да има нищо нито общо с Роналд Лоуъри, нито дори с омразното му име.
Точно когато вече мислеше, че гневът най-после я е напуснал, той се промъкваше и я сграбчваше. Както сега. Бе тих и неуловим като мъгла, ала също толкова задушлив и ослепяващ.
Никога ли нямаше да забрави унижението от онази вечер, когато Рон за пръв път заговори за това? Тя беше в кухнята на техния дом в Бевърли Хилс и приготвяше вечерята. Бе един от малкото дни, когато той се върна вкъщи веднага след края на работното време. Но същия следобед се беше обадил, за да я предупреди, че не се очакват раждания, затова ще свърши рано в болницата и ще си тръгне навреме, за да вечеря с нея. В техния брак, който бързо я бе разочаровал, дори една вечеря заедно бе събитие. Ако Рон се опитваше да оправи нещата, Ардън щеше да свърши своята част от работата.
— По какъв случай? — попита тя, когато той дойде с бутилка вино.
Рон собственически я целуна по бузата.
— Нещо като празник — отвърна той загадъчно. Ардън знаеше от опит, че Рон обича да пази тайна, не заради удоволствието, което може би щеше да достави на някой друг, а защото това му даваше чувство за превъзходство. Отдавна се бе научила да не пита. Обикновено изненадите му се оказваха неприятни.
— Печеното ще бъде готово след малко. Защо не влезеш да видиш Джоуи? Седи си в кошарката си и гледа телевизия.
— За Бога, Ардън. Едва съм се прибрал. Последното, което искам, е да слушам бръщолевенето на Джоуи. Направи ми едно питие.
Тя се подчини, без да се замисля — по навик.
— Джоуи е твой син, Рон — забеляза, като му подаде чаша уиски със сода. — Детето те обожава, но двамата правите толкова малко неща заедно…
— Той не може да прави нормални неща.
Ардън мразеше начина, по който Рон изпи на екс питието си и стовари чашата си пред нея с мълчалива заповед да му я напълни отново.
— Точно затова е още по-важно да намериш…
— Господи! Трябваше да се сетя, че ако си дойда с добри новини, ти ще ги развалиш със своето заяждане. Ще бъда в хола. Извикай ме, когато вечерята е готова. Нашата вечеря. Искам да говоря с теб за нещо важно, така че нахрани Джоуи по-рано и го сложи да спи.
С тези думи той излезе от стаята, а тя забеляза с истинско злорадство, че дъното на панталоните му бе увиснало. Когато се запозна с него, Рон беше студент по медицина и се гордееше с атлетичното си телосложение. Сега, много коктейли по-късно, коремът му вече не беше стегнат, задникът му ставаше все по-плосък, а бедрата все по-дебели. Вече не беше толкова приятен и чаровен. И го знаеше. Останал му беше само гинекологичният кабинет, заради който бе жертвал всичко останало. Дори нейната любов.
Тази вечер, когато го повика в трапезарията за вечеря, се опита да бъде красива и привлекателна. Джоуи бе набързо приспан след една кратка и неискрена целувка от баща му. Ардън бе приготвила великолепна вечеря. По онова време й доставяше удоволствие да готви.
— Е, а сега — усмихна се тя през масата на съпруга си след второто парче ябълков сладкиш, — ще ми кажеш ли най-после какво празнуваме?
— Края на нашите проблеми — отговори той възбудено.
Краят на всички нейни проблеми би бил да види, че Джоуи е напълно здрав и живее нормалния живот на тригодишно дете. Но Ардън любезно попита:
— Какви проблеми? Работата ти върви добре, нали?
— Да, но… — Рон въздъхна. — Ардън, ти знаеш, че напоследък имах нужда да… да се отпусна, да се позабавлявам. Ден след ден виждам само жени, които се гърчат в контракции и пищят от болка.
Тя преглътна една кисела забележка. Баща й не бе приемал по този начин работата си, с която се бе занимавал цял живот като един от най-добрите в Лос Айджелйс. Не бе приемал с такава нетърпимост болката на пациентките си, въображаема или не.
— Играх малко на комар и… ами… — Сви рамене и й се усмихна с момчешка според него закачливост. — Фалирал съм. Затънал съм до гуша.
Трябваха й няколко секунди, за да преглътне чутото. После цяла минута, за да се пребори с паниката си. Първата й мисъл бе за Джоуи. Лечението му бе невероятно скъпо.
— Колко… колко си задлъжнял?
— Достатъчно, за да трябва да продам кабинета или така да го заложа, че никога да не го получа обратно, независимо колко пикльовци изродя.