Госпожа Лаани се изпъна и скръсти ръце пред корема си:
— Значи ще се правите на мъченица и ще се изменете малодушно — заключи тя укорително.
Ардън седна на леглото и вдигна очи към нея.
— Опитайте се да ме разберете. Цял живот съм била малодушна. Винаги правех онова, което мъжът ми искаше, дори когато знаех, че не е правилно. Преди това баща ми се грижеше за мен и вземаше решения вместо мен. Малодушие би било да остана тук и да понасям презрението на Дрю, да живея с него, както живях с омразата на бившия си съпруг. Той всъщност ме мразеше за това, че съм се превърнала в изтривалка. Сега го разбирам. Измисляше какви ли не начини да ме унижава, може би с надеждата, че ще покажа някакъв характер и поне веднъж ще му кажа не.
— Ала господин Макаслин никога не би се държал така — възрази бурно госпожа Лаани.
— Да, той не би могъл да бъде жесток. Но аз ще виждам как година след година уважението му се топи. Защото толкова ще се боя да не го засегна отново, че ще съм готова да правя всичко, което той поиска. Ще се изкушавам по всякакъв начин да му угаждам от страх, че отново и отново ще хвърля в лицето ми моята единствена грешка. Ще се чувствам принудена да му доказвам любовта си, като никога не му противореча. И много скоро той ще ме намрази. А още повече ще намразя аз себе си. — Погледна към икономката, която смяташе за своя приятелка. — Не мога отново да живея така. Ако Дрю досега не е разбрал колко го обичам, никакви демонстрации няма да могат да го убедят. Не мога цял живот да опитвам.
— Ами Мат… — Очите на госпожа Лаани бяха пълни със сълзи.
— Да, Мат… — Ардън се усмихна нежно при спомена за седмицата, прекарана с него. Не се разделяха през цялото време, докато беше буден, а нощем тя влизаше в стаята му, сядаше до леглото и го гледаше как спи. — Надявам се Дрю да ми разрешава от време на време да го виждам. Не съм толкова неразумна, че да се съдя с него за родителски права. Това е единственият живот, който Мат познава. Нямам намерение да го разрушавам. — По бузата й се изтърколи една сълза. — Само че той всеки ден се променя. Ще минат месеци, аз няма да го виждам и ще пропусна толкова много от тези чудесни промени.
— Моля ви, размислете! — Госпожа Лаани вече открито плачеше. Ардън й завиждаше, че може да си го позволи. — Обичате ги прекалено много и двамата, за да си отидете…
— Обичам ги прекалено много, за да не си отида — отговори Ардън тихо.
Същото обясни и на Мат късно през нощта. Той отдавна бе потънал в невинния сън на дете.
— Не знам какво ще ти каже татко ти за мен. Надявам се, че някой ден ще разбереш коя съм и ще ми простиш, задето съм те изоставила. Опитвах се да спася живота на брат ти, Мат. — Устните й трепнаха от печална усмивка. — Бих искала да познаваше Джоуи. Щяхте да се харесате. — Избърса стичащите се сълзи. — Баща ти е състезател, Мат. Той не може да понесе да загуби без честна игра.
Спомни си за мача му с Гонсалес. Дрю го загуби, но не съжаляваше, защото бе играл силно и честно. Ардън не му бе позволила да играе честно. Бе го излъгала, че играта е честна, докато всъщност победата бе предварително осигурена. Той се бе оказал ционка, а не участник в играта. Това не можеше да й прости.
— Обичам баща ти, Мат. И не искам да изоставям никого от вас. Ала и за теб няма да е добре да растеш в семейство, в което той ме търпи, мразейки ме, а аз го мразя за това. Някой ден може би ще научиш, че любовта не може да съществува, ако в нейно име се пожертва самоуважението на единия. Аз вече за никой мъж не мога да бъда просто предмет, нещо, което върви с къщата, без собствена воля, без мнение, с което трябва да се съобразяват. Моля те, разбери защо трябва да си отида… — Докосна меките руси къдрици. Прокара пръст по пухкавата му бузка, по свитото юмруче. — Трябваше да те оставя и преди, Мат. И тогава, както и сега, не беше защото не те обичам… — Стана, добра се опипвайки до вратата и намери ключа за лампата. Не погледна назад, преди стаята да е потънала в мрак — мрак, не толкова непрогледен, както мрака в душата й.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мотелската стая гледаше не в която трябва посока на булевард „Калакауа“, ако човек искаше да има изглед към Уайкики. Комплексът бе виждал и по добри дни. Сега бе само един евтин мотел, изблъскан и смален от настъплението на съвременната архитектура. Подхождаше на средствата и нуждите на Ардън. Не бе по-лош от което и да е друго място, в което да убие дългите самотни дни.
Не беше съвсем без никакви занимания. Правеше дълги разходки по брега. Мислеше за Мат, чудеше се какво ли прави. Мислеше и за Дрю, какво ли прави и той, дали му липсва. И пишеше. Разпокъсани мисли и впечатления изпълваха бележник след бележник. Бе обзета от непреодолимото желание да излива чувствата си върху хартия.