Точно с това бе заета на четвъртия ден след заминаването си от Мауи. Музата обаче я бе напуснала, защото вече петнадесет минути гледаше безпаметно белия лист. Върху листа падна сянка, тя вдигна очи и видя на прозореца Дрю.
Една малка вечност се гледаха през замъгления екран на стъклото. Ардън сякаш бе загубила способността си да разсъждава. Моливът падна от вдървените й пръсти и тупна на покрития с евтин килим под. Без да каже нито дума, Дрю се насочи към вратата.
Тя трябваше да убеди мускулите си да се раздвижат. Успя да се изправи на треперещите си крака. Неловко приглади косата си и прокара длани по старите джинси, с които бе обута. Смешно, но й се прииска сутринта да си бе сложила сутиен под тениската. Колкото и да бе глупаво, чувстваше се уязвима, незащитена. Зад дантелената броня щеше да е по-самоуверена. Пристъпи към вратата и я отвори, въпреки че той не бе почукал.
Лицето му изглеждаше толкова измъчено, че отначало се уплаши да не би да се бе пропил отново. Ала въпреки тъмните кръгове, очите му бяха ясни, а прекрасното му тяло — подвижно и гъвкаво. Косата му бе по-дълга от обикновено. Носеше бели шорти и жълто поло. За нея никога не бе изглеждал по-добре. До болка й се искаше да го докосне.
Дрю огледа бегло безжизнената стая и се обърна към нея:
— Здрасти.
— Здрасти.
— Добре ли си?
Ардън сведе очи към пода и веднага пак ги върна към лицето му. Не можеше да се въздържи да не го гледа.
— Да… — Усещаше, че бе напрегнат не по-малко от нея. Сякаш излъчваше топлина, на която тялото й реагираше. Гърдите й се изпълниха с чувства. — А ти? Добре ли си? А Мат?
— Върнах се на Мауи едва тази сутрин.
— Аха…
— Дълго не съм бил вкъщи, но Мат ми се стори съвсем добре. Искам да кажа, здравословно. Госпожа Лаани казва, че напоследък много плачел. — Изглежда намираше палмовото дърво отвън за особено пленително. Загледан в него, добави: — Липсваш му.
Тя наведе глава.
— И той ми липсва… — Остра болка прободе сърцето й. „И ти ми липсваш!“
— Аз… ъъъ… Чак като се върнах, разбрах, че си заминала. — Дрю се изкашля, без да има нужда и звукът прозвуча много силно в тясната стая. — Веднага се върнах в Хонолулу.
Ардън се обърна към прозореца и се загледа навън. Сърцето й биеше така силно, че можеше да преброи всеки удар, а ръцете й трепереха.
— Как ме намери?
— С една торба монети.
Тя извърна глава.
— Моля?
— Взех от банката една торба монети, намерих телефонен автомат и започвах да въртя.
— Аха… — Ардън отново се обърна към прозореца и едва тогава си позволи да се усмихне. — Реших да остана на Хаваите, докато си уредя нещата в Лос Анджелис. Тъй като… тъй като не знаех кога ще се върна, преди да замина, освободих апартамента. Сега чакам една приятелка да ми се обади, след като намери къде да живея.
— Значи се връщаш? Искам да кажа, в Лос Анджелис?
Имаше ли зад въпроса му тревога? Тя не смееше да го погледне. Ами ако треперенето на гласа му издаваше облекчение?
— Така мисля — смутолеви Ардън.
Чу го да се приближава. Спря пред масата, на която тя работеше. В пръстите му зашумоляха листите, които бе разпиляла.
— Пишеш ли?
— Да — призна Ардън дрезгаво. Той нямаше намерение да спори. Щеше да я остави да си отиде. Обричаше я на стерилно, безцветно, безжизнено съществуване. — Пиша, когато съм в настроение — добави небрежно.
В кратката пауза, която настъпи, отново чу в пръстите му шумолене на хартия.
— А в какво настроение си била, когато си писала това?
С периферното си зрение тя видя как един измачкан лист се спуска към масата. Обърна се бавно и първо погледна изненадано към Дрю. Очите му се впиваха в нейните и Ардън бързо отмести поглед към листа.
Веднага позна собствения си почерк. След като прочете първия ред, разбра, че това бе едно стихотворение, което бе писала преди повече от месец. Както всичко, което пишеше, и то най-отгоре на страницата имаше дата.
Бяха в Сан Франциско. Госпожа Лаани бе завела Мат на закуска в ресторанта на хотела. Те бяха поръчали за себе си в стаята. След като лениво хапнаха в леглото, още по-лениво правиха любов. Когато Дрю отиде на тренировка, Ардън посегна към бележника и химикалката си и, все още замаяна, съчини това стихотворение.
Бе посветено на него, на онова, което той означаваше за нея. Първите два реда бяха:
Буквите се размазаха от сълзите, замъглили очите й.