Изправена под мъченическия кръст, се виждаше изобразената със същото майсторство фигура на голобрад мъж, който — като изключим къдравата коса — приличаше много на най-младия от тримата приятели, и на една кършеща отчаяно ръцете си, съвсем сломена жена — явно същата скърбяща Майка, бдяща долу при началото на кръстния път, за да не стъпи на него никой, който не е способен да вникне в мистерията на това страдание...
Дълго време се заседяха тук приятелите, — без да мислят за закуската, която ги очакваше на преодоляната вече височина, — без да обръщат внимание на изгарящите слънчеви лъчи, — забравили дори за прочутия изглед, на който можеха да се насладят от терасата от другата страна на манастира. —
*
Би било груба грешка обаче да се мисли, че тримата излетници виждахазя първи път днес подобни изображения на човешката жестокост, или че историята на оня мъченик им е била непозната. —
Това съвсем не бе така!
По-старият произхождаше от много набожно, християнско семейство, а един от братята му бе стигнал до висок сан в свещеническия орден, на който се бе обрекъл още в ранна младост.
А вторият, тъй много приличащ на преподобен абат, имаше навремето всички изгледи да стане действително такъв, ако гризящи съмнения не го бяха подтикнали да избере преди това друго поприще.
Третият и най-младият не принадлежеше наистина към лоното на Римската църква, но преди да седне повторно на студентската скамейка, за да придобие от новите си наставници знанията, необходими за упражняване на сегашната му професия, той бе още от младини добре запознат със задълженията и достойнствата на пасторския сан. Беше говорил трогателно пред затаилото дъх паство за мъченическия път, изминат от онзи, за чийто служител се смяташе на високия си амвон. И църквата му бе претъпкана от хора, в това число дори такива, които, преди да чуят словото му, бяха виждали портите на храма само отвън...
*
— Каквото и да е отношението ни към тази благочестива и стародавна вяра — наруши най-после тегнещата вече тишина мъжът с бялата брада, — няма съмнение, че в подобно излагане на показ на страданията, понесени от един обожествяван човек, с цел да събуди у зрителя състрадание и породен от това страдание стремеж към по-чист живот, има някакво антично величие!
— Това не подлежи на съмнение — рече „абатът“, продължавайки да бърше запотеното си чело, — но не ми се вярва, че повечето от изкачилите се дотук поклонници долавят нещо от това величие!
Мисля, че познавам твърде добре този тип набожни люде...
Пред всяка от картините те измърморват машинално предписаната молитвена формула, опитват се дори, често пъти с немалко усилия и смътно чувство за вина, да събудят у себе си нещо като потрес или съчувствие при вида на познатите им от детинство изображения на тези чудовищни прояви на жестокост към един невинен човек и с чувство на удовлетвореност, че са изпълнили дълга си и са придобили едва ли не някакви „небесни заслуги“, се запътват преспокойно към следващото изображение, докато не стигнат до края на цялата поредица. —
А и подобно преднамерено подчертаване на жестокостта ми е дълбоко противно!
Не зная дали това е наистина най-правилният начин да бъдат изкоренени злите инстинкти у човека!?
Злобата и низостта, изобразени доста безвкусно, но с нескрито задоволство в лицата и жестовете на палачите, въздействуват върху чувството ни — дори само затова, че тук „художниците“ са много повече в своята стихия — далеч по-силно от търпеливото достойнство на измъчвания. А и цялото събитие се схваща като нещо, което е станало само веднъж на земята! На никого и през ум не му минава, че по-късно в името на тъкмо този мъченик са били извършвани далеч по-отвратителни жестокости!---
Дори в наше време, в „лето господне хилядо деветстотин и първо“, един „свещеник“, наричащ себе си „християнин“ по името на Разпнатия, е написал в своите “Институции на църковното право“ следните “човеколюбиви” слова:
«Светските власти са длъжни да изпълняват по заповед и по поръчение на Църквата смъртното наказание върху еретици, без да им се дава право да отменят екзекуцията на вече осъдените от Църквата.
На такова наказание се обричат не само извършилите вероотстъпничество като възрастни, но и онези, които при кръщението си са засмукали ереста заедно с майчиното мляко и упорствуват в нея след като са достигнали зрелост.