На отсрещния край на помещението, където се намираха трите прозореца, в един ъгъл бе издигнат малък амвон с катедра и водачът обясни на посетителите — нещо, което те бездруго знаеха, — че четецът изпълнява тук своята служба по време на хранене, за да не отсъствува Светият Дух и при неизбежното подсилване на тялото.
Цялата зала бе изпълнена със силна, но не и неприятна миризма на варива, която сякаш извираше от стените, от трикраките столчета и дори от ниския амвон и бе в странен контраст с уханието на тамян във високите, дълги коридори, водещи към трапезарията.
Както става винаги, когато се прекрачва прага на някое помещение извън времето, през което то изпълнява истинското си предназначение, така и сега гостите с радост напуснаха залата и последваха водача си към все по-отчетливо усещания свеж градински въздух.
След няколко лабиринтни извивки те стигнаха до прочутата манастирска аркада, превърната във високохудожествена творба от изкуството на стари, благочестиви майстори.
Голямата четириъгълна площ в средата бе цялата в рози — трънестите клони на розовите храсти се виеха до свода чак до тънките каменни колони на балюстрадите, отделящи широката галерия от градинските лехи.
Едно истинско райско кътче! Можеше само да се завижда на благочестивите отци, че са осенени всекидневно от милостта да четат молитвите си тук.
Колко ли сладко е да оставиш сърцето си да се извиси до ,£osa Mystica“ в тези прохладни сводове около цъфналата розова градина!
Колко близо се чувствува човек тук до блажените, които огласят престола на Агнеца с непрестанното ,J^audamus te“l
Ала все пак на светски люде не подхожда много да съпреживяват интуитивно блаженствата на благочестивите монаси, така че гостите трябваше да се оттеглят и от това място, отредено за безмълвно вглъбяване и възвишени разговори, за да продължат към манастирската църква след водача си, от чието лице не слизаше добродушната усмивка.
Най-забележителното тук бе, че тя е била построена, така да се каже, върху друга, постара църква, представляваща сега криптата — сводестото подземие — на по-новата, в която и до ден-днешен стоеше езическият жертвен олтар, пречистен наистина от всяко зло и осветен от епископа. На този олтар езическите жреци принасяли в дохристиянската епоха жертви на един Бог, когото наричали ,”Животворец“ и който в светлината на Откровението отдавна бил признат за зъл „дявол“ и прогонен от някогашния му храм.
Днес тази църква се наричаше „Санто Спирито“, откъдето водеше името си и целият манастир. Към светилището, издигнато в далечната древност на това място, тогавашните хора поглеждали не без страхопочитание и то само отдалеч, тъй като смятали за свещена самата скала, върху която то било изградено, и вярвали, че тя се извисява над хълмистата околност единствено по божия повеля.--
— „Veni creator spiritus!u — Ела, о,Дух творящий! — произнесе най-младият от тримата. — Колко дълго още ще ни караш да чакаме?!
Братът кимна с усмивка. Току-що чутите думи му бяха повече от добре познати и в неговите очи произнеслият ги несъмнено беше истински благочестив син на светата Църква...
И сред миряните можеше значи да се срещне по промисъл Божия някоя и друга набожна душа и макар да не е им е никак лесно да постигнат спасение, подобна запознатост със свещените слова показва, че този тук не е напълно изгубен. —
По една стръмна, издълбана в скалата стълба той поведе тримата приятели към горния корпус на църквата. Строежът му бил започнат и вероятно дори завършен още в началото на християнската ера. Многократно разрушавана в течение на войните, църквата била непрекъснато възстановявана в менящите се стилове на всички векове, за да се запази до наши дни в онзи пищен барок, който се среща тъй често из полята на Италия като стил на най-малко суровата святост.
Възхищение тук заслужаваха голяма част от картините в олтара, но тези посетители явно не отбираха кой знае колко от изкуство, защото не откриха много неща, които да предизвикат удивлението им.
Братът францисканец почти се натъжи! Само една каеща се Магдалена, чиято женственост бе изложена на показ с направо греховна прямота, успя да привлече вниманието им. Този портрет, приписван на един от учениците на великия Тициан, щеше отдавна вече да е в ръцете на флорентинските антиквари, ако те бяха готови да заплатят исканата от настоятеля цена. И точно тази картина бе сякаш омагьосала гостите, които не сваляха поглед от нея — в това число и младият, цитирал само преди минута толкова свещени слова! Добрият брат бе истински натъжен и в течение на няколко секунди не можеше вече да се усмихва тъй любезно, както бе иначе свикнал в присъствието на такива видни гости на манастира.