Какьв кръст е да си имаш работа с тези светски хора, които дяволът винаги стиска повече или по-малко за яката!
Блазе на оногова, който е намерил като него убежище тук, далеч от съблазните и суетата на света!
И клетият брат неволно се прекръсти...
Но той скоро възвърна бодростта си, която подобаваше на службата му, а му носеше и заслуги пред Небето, безгласно изрече бърза и гореща молитва за тези чужденци, които говореха наистина мелодичния език на неговата страна, но можеха да бъдат и „еретици“, прокашля се и показа с нескончаеми обяснения гробовете на благородните дарители на църквата в един богато украсен страничен параклис, но бе безкрайно разочарован, че и тази забележителност не намери очаквания отклик.
Докато придружаваше чужденците през дългите коридори до изхода, той не спираше да си повтаря от колко опасност го бе опазил всъщност Господ.--
Нямаше предвид физическите опасности, защото те никога не му създаваха особени грижи, дори в деня, когато нанесе на брата на любимата си Розета оня удар с кинжал, който стана по-гьсно причина за смъртта му.--
Защо му трябваше да ги издебва по този начин?!
За щастие Розета, както по-късно узна, го бе мамила с друг, върху когото паднаха и подозренията — едно всъщност справедливо „възмездие“, — а разгневеният нападател, дошъл да отмъсти за поруганата чест на сестра си, не бе успял в тъмното да разпознае човека, когото сам бе искал да прободе...
От дълги години вече Розета беше почтена съпруга, имаше половин дузина деца и свеждаше целомъдрено поглед, когато на големи празници се качваше до манастира и се случеше да срещне него, брат Изидоро.--
Да — трудно беше да живееш сред хората и да постигнеш спасение! — Много трудно!
Вечна признателност на светата Дева, че когато след погребението на Розетиния брат бе отправил горещи молитви, тя бе благоволила да му внуши да потърси именно тук, в манастира, като каещ се брат, опрощение за сторения грях! — А и предполагаемият извършител също бе оправдан по липса на доказателства. —
Потънал в тези мисли, той се озова, заедно със съпровождащите го чужденци, отново при същата врата, която позволяваше на гостите на манастира да влизат и излизат, без да се отваря тежкият портал.
Тук той отново си спомни за своите задължения, удостои посетителите с най-любезната си усмивка, прие дарението им, без да го погледне и благодарейки в името на Бога, затвори подире им вратата с чувство, не много по-различно от онова, което сигурно би изпитал Свети Петър в момента, когато, след като му се е наложило да разведе двама-трима дяволи из небесните палати, успява да се отърве най-сетне от тях...
Службата на брат портиер съвсем не беше лека!
Да трябва непрекъснато да се занимаваш със светските профани, след като отдавна си се обрекъл на Небето, — не беше ли това едно наистина тежко наказание!?--
Слава на Бога! — Днес поне не се очакваха нови посетители!
*
В това време тримата мъже, разменяйки откъслечни забележки върху току-що видяното, тръгнаха да обикалят разпръснатите манастирски постройки, за да стигнат най-после до външната тераса, за великолепния изглед от която бяха чували толкова много.
И наистина пред очите им сега се разкри панорама, равна на която трудно можеше да се намери, — дори из земите на Италия.
От висотата на стръмния скален връх погледът им се рееше върху ширналата се хълмиста долина с нейните села, махали и дворове, пръснати из тъмносивкавата зеленина като светла бродерия върху тъмно кадифе.
Тук-таме сред тъмнозеленото се мяркаха и светли, сребристосиви петна: маслинени градини, опасващи полегатите склонове на хълмовете.
Над всяко село стърчеше неизбежната камбанария. Като бели паякови крачета в тъмната долина пътищата, улиците и пътеките — криволичещи плавно или на зигзаг — неизменно водеха нагоре към някое малко селско площадче.
От другата страна местността се изравняваше, стелейки се пред взора като топографска карта.
Надалеч сред нивите, ливадите и градините се мержелееше нещо червеникавожълто, което беглият поглед би могъл да вземе за каменоломна, ако правилните му ъглести форми не издаваха намесата на човешка ръка в неговото извайване.