Това ръждиво петно, размито от булото на опалови изпарения, усилени от кухненския пушек, бе всъщност градът. При по-внимателно вглеждане можеха да се различат дворците и стройните кули, откроени околовръст от тъмните масиви на парковете, а сред тях се белееха вилите на предградията, над които често се извисяваха черните върхове на кипариси и пищните корони на пинии.
На хоризонта морето, виждащо се далеч навътре, опасваше цялата тази картина със сиво-зеленикав пояс, на свой ред обхванат от тюркоазната небесна шир като от сияйна, отдалечена някъде в безкрая стена, сякаш поръбена от бледовиолетовите ивици на облаците.
Бледата синева постепенно потъмняваше нагоре в небесната твърд, подсказвайки, че тази стена е всъщност само едно тънко було пред безкрайната космична нощ, която светлината на земното слънце успява да скрие от нашите очи. Високо в зенита това було сякаш се стопяваше и създаваше впечатлението, че през него може да се надникне в черния мрак на космичното пространство.
Никакъв звук не стигаше до ухото.
Възприятията засягаха единствено окото и човек би могъл лесно да се предаде на илюзията, че е изправен пред грандиозна картина и да забрави, че е всъщност миниатюрен носител на съзнание насред едно незначително петънце от повърхността на една от най-малките, вечно движещи се планети, следващи с главозамайваща скорост своята траектория около животворната, далечна майка звезда.--
Тук тримата мъже останаха дълго смълчани и сякаш се споразумяха без каквато и да е уговорка да се откажат от първоначалното си намерение да продължат на това място разговора от предния ден, още повече че напредналият час ги приканваше да потеглят обратно за вкъщи, ако искаха да стигнат до града преди настъпването на нощта.
Не след дълго бяха вече на път и не без известно учудване установиха колко бързо са се озовали отново на площадката, където бяха спрели да отдъхнат сутринта.
Вървейки, те разменяха по някоя откъслечна фраза, но беше очевидно, че никой от тримата нямаше желание да започва разговор, очаквайки той да бъде подхванат от другите.
Човек би си помислил, че — досущ като оскъдната струйка вода от чешмата тази сутрин — и мислите им трябваше да се съберат най-напред капка по капка в черпака, преди да могат да уталожат жаждата им. —
Смълчани, излетниците неволно удвоиха честотата на крачките си и в крайна сметка се завърнаха в града много по-рано, отколкото предполагаха.
Ала въпреки немалкото разстояние, изминато през този ден, приятелите се чувствуваха днес доста бодри и не им се искаше да прекарат сами остатъка от вечерта, затова се споразумяха да хапнат заедно.
Спряха се на една „тратория“, която беше прочута с кухнята и избата си, и имаше освен това — макар и разположена насред града — беседка, граничеща с голяма градина, така че им обещаваше да вкусят на открито всички чарове на южната нощ.
Там навярно щеше да им се представи и подходяща възможност да наваксат спокойно във вечерната прохлада всичко, което бяха пропуснали да обсъдят следобеда. .
*
ЮЖНА НОЩ
Trattoria del duomo — така се наричаше малката гостилница, в която тримата приятели се събраха отново.
Минаха първо през тясно, продълговато помещение с варосани стени, на които няколко евтини олеографски картини с патриотичен сюжет въздействуваха като гротескни цапаници.
Неколцина посетители вечеряха на маси с бели покривки в твърде ярко осветеното за скромните си размери салонче.
Когато излязоха през една задна врата навън* гостите бяха така заслепени въпреки няколкото електрически крушки, примитивно окачени по виещите се около беседката лози, че около пръснатите кръгчета оскъдна светлина съзираха само непрогледен египетски мрак.
Но след две-три минути очите им се съвзеха от варварското заслепление и пред тях ясно се очертаха контурите на листата, зад които се извисяваха покривът и камбанарията на църквата, оградени от възчерни кипариси, чиито корени явно се простираха чакдо самата градина.
Ръбестите корнизи на къщите затваряха от другата страна картината, заобиколена като в рамка от бледо осветените лозови листа. В дъното сияеше светлото нощно небе, озарено вече от изгряващата, но невидима още оттук луна, и осеяно с рояци звезди, които изпращаха блещукащата си светлинка към една от своите най-мънички посестрими — миниатюрната планета Земя.
След жегата на отминалия ден приятелите бяха благодарни, че са седнали сега на открито, наслаждавайки се на умерената прохлада на вечерта.
Те съобщиха на бърза ръка желанията си на учтивия „камериере“, който вървеше по петите им още от входа, и много скоро на масата пред тях се появиха най-апетитни неща. И тримата произнесоха похвални слова за великолепното бароло — червено вино от Пиемонт, което — нито тръпчиво, нито сладко — имаше особен, характерен вкус и очевидната способност да развързва езиците.